На фокус

Музей на невинността

Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел

Орхан Памук

Въртеливите движения с кънките винаги оставят бразди от зъбците на остриетата. Доста нежни и елегантни, но пронизващи с мимолетно движение леда, готов да поддаде от досега им. С всяко повторение пукнатината се разширява, докато един последен напън не пропука тънкия сивеещ слой. Големи късове лед пропадат в поглъщащия мрак на смразяващата тъмносиня бездна, следвани от раздиращ крясък. След толкова време удоволствие една секунда може да те спаси или да те погуби. Всичко зависи от това дали ледът е благосклонен към теб или не.

На единственото място до брега, което е останало спасено от поледицата, седи заскрежена кофа с почти изядена от червеите червеноперка. Преди ги ядеше тя, сега те ядат нея. Кръговрат. Точно до кофата е закрепена една измършавяла въдица. Дървеният край е оглозган, металният е целият в следи от удари, а найлоновият конец е започнал лека-полека да се разяжда. Рибарят е оставил всичките си такъми и е побягнал нанякъде, подплашен от глутница вълци или от рева на вече спящите зимен сън мечки. Не е знаел явно, че грохотът на мечката е по-поносим от ехтежа на замръзналото езеро.

Останала съм сама на брега. Увита в най-дебелата си шуба, скрила ръце в дълбоките джобове и вперила поглед в малките вълнички, които вятърът прокрадва по незаледената вода. Дребни, равномерни, отсечени. От време на време въздухът бурно се раздвижва и водата се разбунтува в такт съвсем незначително заради дебелите пластове януарски лед. И въпреки това свистенето достига до дъното и предава шума на страдащия лазур. В кратките мигове, когато вятърът е толкова силен, че дърветата грубо свеждат клони до леда, може да се види как бушуващата вода се надига и го разлюлява. Така бурно се понася, че браздите от зъбците се озаряват от греещото слънце и напомнят на бледолика творба на изкуството. Из тази бездна някъде дълбоко, дълбоко под леда и рибата, дори може би под дъното, лежи моят музей на невинността.

***

– Како, како, ще си играем ли?

София вика от дъното на къщата като подивяла. Винаги ме е радвала жизнеността на малките деца. Хем безгрижна, хем безкрайна. Облякла е една от любимите си рокли и е нахлупила червена зимна шапка, за да изглежда още по-абсурдно. Мама винаги се шегуваше, че напомня на малката червена шапчица.

– Ще измръзнеш така.

– Няма! На мен така си ми харесва.

– Ходи се облечи.

– Аз пък така ще си излизам. На теб, като не ти харесва, не излизай с мене – и ми тръшна вратата пред лицето.

Усмихнах се вяло. До скоро и аз бях същата. Недорасла, инатлива и с характер. И такава си останах. Поне за нея има някаква надежда. За мен отдавна я изгубих. Жените Пелееви сме винаги бурни и непокорни.

След почти час неуспешни опити бях принудена да призная, че ме победи. Излезе, тичайки от вкъщи, понесла във всяка ръка по една кънка, и тананикайки си поредната измислена от нея песен. Аз се опитвах да я настигна, но с нея е все едно куче да гони гепард.

Стигна до пързалката, обу кънките и започна да обикаля с тях съвсем предпазливо, преди да успея дори да нахлузя моите. Въртеше се нежно и грациозно на осморки с леки движения като балерина. Докато нахлузвах втората си кънка, се поспрях и я загледах. Толкова много щастие в едно въртеливо движение. Детският смях ехтеше покрай цялото езеро и раздвижваше гръмко заобикалящата тишина.

Нахлузих набързо втората кънка и се изправих. Запрепускахме по върха на езерото като забързано танцово дуо. Обикаляхме и обикаляхме с часове. По едно време се изморих и я оставих да се върти сама. Тя така или иначе се справяше по-добре от мен. От малка се роди с повече таланти, отколкото някой можеше да си представи и ги развиваше със забележителна скорост. Предполагам е вярно това, което казват за децата. Понякога децата са единствените, които могат да научат възрастните как се живее.

Бях напът да се върна на леда, когато телефонът ми звънна.

– Ало, маме, как сте?

– Добре, пързаляме се със София.

– Сама ли я остави?

– Че ти това чудо можеш ли да го гониш? Изтощи ме за отрицателно време. Сега си почивам малко.

Чува се истински гръмък смях от другата страна. Ако има човек, който знае какво е да отглеждаш две бедствия вкъщи, това е мама.

– Хайде, бягай. И да се приберете по светло – викна за последно, докато затварях.

Засмях се заедно с нея. И двете знаехме, че няма да се случи. Ако София можеше да живее на пързалката, щеше да си опъне палатка. Затова реших да я примамя с единственото нещо, което знам, че обича повече от кънките – шоколад.

– Софи, спри се малко и ела и да хапнеш – казах, ровейки в чантата.

Никакъв отговор.

– Софи…

Мълчание.

– София, не се прави, че не ме чуваш, знаеш колко ме дразни това.

Гробна тишина. Реших първо да намеря храната и после да се въртя да я хокам. И тогава го чух. Гръмкото ехо на водата, която се надига над леда, достигна апогея си и пропука точно мястото, където Софи бе пробила пързалката със зъбеца на кънката.

Обърнах се и всеки остатък от смеха ми се стопи за части от секундата. От другата страна на езерото София стоеше неподвижно и ме гледаше уплашено. Ледът продължаваше да се пука и пука със скоростта на светлината, а тя седеше вцепенена по средата. Не можеше да помръдне от ужас.

Затичах се към нея, за да я хвана в момента, в който ледът се разтвори и водата я понесе със себе си. Последното, което се е запечатало в ума ми, е най-жестокият писък, който съм чувала някога.

И след това всичко е бяло като в мъгла.

***

Бил е най-щастливият ден от живота ми, не съм го знаела. Да стана в шест сутринта, да съм спала по-малко от пет часа, да имам чувството, че главата ми ще се срине под тежестта си и да имам неконтролируема нужда за кафе. Да забравя, че трябва да довърша работния проект и после да го полея с кафето. Да забравя, че имам изпит след по-малко от 24 часа, за който нищо не съм пипнала. Да забравя, че не съм платила сметките и трябва да се разкарвам до центъра на града. Да не мога да намеря нищо за закуска и да се опитвам да измисля какво мога да сготвя с няколко филии хляб, кисели краставици, брашно и две мандарини.

И въпреки всичко това, от което изглежда, че денят върви наопаки, да открехна тихо вратата на детската стая, да пристъпя едвам-едвам на пръсти, да седна на ръба на леглото, да целуна нежно София по главата и да я събудя. Няма нищо по-красиво от детската прегръдка. Изпълнена с толкова много любов, щастие и спокойствие. Сякаш държиш един миниатюрен свят в ръцете си. И в този момент, докато прегръщаш една вселена, знаеш, че всичко ще бъде наред.

Неделите са винаги запазени за нас. Майка ни е в града по работа, а ние седим заедно през цялото време, говорим си, гоним се, редим пъзели, а когато дойде зимата, прекарваме целия ден на пързалките. И двете от малки обичаме студа. Както казва мама, хората обичат най-много нещата, в които се припознават.

Именно онази странна неделя станах с още по-странно желание за приключение в сърцето си и с едно заболо се в съзнанието ми притеснение. Сама съм си виновна, че не си следвам интуицията. Човек винаги трябва да вярва на това, което усеща вътре в себе си, защото е единственото, което не може да го излъже.

Винаги ходим на близкото езеро, защото е най-живописната пързалка. Сгушено между двете планини, пада в котловина, която хем заледява водата, хем прави въздуха достатъчно студен, за да ти е хладно, но не прекалено, че да замръзнеш. Казват, че езерото се появило един ден от нищото. Една вечер хората от града си легнали, а на другата сутрин бившия затвор бил погълнат от водата и призраците на осъдените витаели в езерото, завинаги затворени в сладководните бездни. Казват, че бил от затворите, които държали временно каторжници, осъдени за кратко. Повечето от тях били прибрани без доказателства и чакали кратките месеци, които имат да излежават, за да си тръгнат. Влизали невинни и излизали с омраза към системата. Именно условията и времето им вътре ги превръщали в престъпници.

Според легендата това е техният музей на невинността. Според реалността е моят. Понякога в лъжата има най-много истина.

***

Седя на брега на езерото, загледана във въдицата. Оглозгана и съсипана като живота ми. Протягам ръка към нея, за да я хвана, макар и да знам, че няма да мога. Пръстите ми минават безплътни през нея.

Докато се взирам в нея, чувам леки стъпки по леда и се обръщам. Виждам София да крачи предпазливо по леда с една червена роза. Идва тук веднъж в годината, а аз не мога да мръдна. Мога само да седя и да я чакам. Затворена под дъното на езерото, живея за един ден, в който сестра ми ще се появи, ще падне на колене на леда, точно на мястото, на което ме изгуби, ще се разплаче и ще остави червената роза. След няколко седмици ледът ще се пропука, цветето ще заплува бавно и плавно до дъното и ще дойде при мен. Ще падне леко до останалите 17 рози, които пазя и кътам като сърцето си.

Майка ми казваше, че харесвам студа, защото с него толкова много си приличаме. А според мен го обичах, защото бяхме толкова различни. Сега вече няма значение. Със студа сме едно и също. Той ме е сграбчил неизбежно в неговата прегръдка, от която няма да се отърва никога. В крайна сметка това, което обичах най-много, беше онова, което ме погуби. Ирония. От всичко човешко ми остана само малката червена шапка, която сграбчих, когато спасявах София. Тя и до ден днешен винеше себе си, затова че не можа да ми помогне, макар и двете да знаем, че ако историята се повтореше дори и 200 пъти, нещата пак щяха да са същите.

София постоя възможно най-дълго и после тръгна да се изправя бавно и предпазливо. От онази неделя тя не се е връщала на пързалката, не е слагала кънки на краката си, не беше дори мислила за това. Но днес носеше в ръката си онова, от което я беше страх. А ако има нещо, с което сестрите Пелееви са известни, това е да се борят със страховете си.

Отне ѝ 18 рози време, но най-накрая се престраши. Обу кънките и се заизви по леда като малката балерина, която познавах. В главата ми тя остана облечена с любимата си рокля, въртяща се по зъбците на кънките, щастлива, безгрижна и истинска. Годините не я бяха променили. Тя още носеше в себе си огъня, който виждах всеки път, когато се пускаше по леда. Огънят, който така я изгаряше, че разтапяше всичко покрай нея. Слава богу, че го запази. Не можеш да потушиш буря, която не иска да угасне.

Вече се стъмваше и беше време да си ходи. Танцува дълго и нежно, а после се наведе да събуе кънките. По едно време сведе поглед към езерото и се замисли. За онова, което се случи. За онова, което не се случи. За онова, което трябваше да се случи, но вече нямаше как. И за онова, което ще се случи, независимо дали трябва или не.

Езерото и за двете беше нашият музей на невинността. Аз оставих в него себе си, а тя остави детството си. На прага на най-тежките моменти в живота си човек губи всякакви следи от невинност и става изградена личност, прояждана от съмнения, несигурност и чувство за вина. Единственият начин да се спасиш от тях, е да приемеш, че миналото е минало, и да се освободиш от вината, която задържаш в себе си. Колкото и да е трудно.

На София това отне точно 18 рози време. Да се върне във време, от което се беше отказала, за да се чувства отново щастлива. Да бъде отново себе си, такава каквато беше, и такава, каквато искаше да бъде. А колко тъжно е, че някои хора цял живот не се завръщат към себе си.

В тишината на размислите, водата под езерото леко забълбука и се отвори малък процеп през леда. Една малка червена шапцича изплува на повърхността.

Илюзии

Имам нуждата
да съм вътре
в илюзиите
и да ме няма наяве и насън.
Да поискам да спра някак
времето
и да се ударя в бетонна стена.

Защото там някъде
някакси
ще изплуват мъгливи лица
и ще се скрият зад моите спомени
в илюзорно зелена трева.

Сред тревата са паркови помени –
двойка красиви лица
– тебе и мене и същата
същата позната тъга.

Тъгата по летните залези
край безкрайния плаж на Бургас,
звука на прелитащи чайки
сред цяло море от цветя.

Тъгата по есен в облаци
дето се лута по-бурно от нас.
Скръбта по отчаяни гларуси,
които заливат лазурния бряг.

Тъгата по зимните утрини
с дъх на канела и теб
с много сняг и с малко надежда,
но най-вече с поглед горещ.

Тъгата по пролетни изгреви
по върби, по сърца и съдби;
по нежния вятър от север
и жестокия прелет на юг.

По тихата милост отгоре
и по ранните срещи отвъд
отвъд илюзии и размисли
сред поле от зелени листа.

Имам нуждата
да съм вън от
илюзиите
и да ме има наяве и насън.
Да поискам да пусна пак
времето
и да избегна бетонна стена.

Да обичаш на инат

– За какво ти е притрябвала? Стара дървена кутия, нищо повече. Безполезна е.

Филип стоеше на прага, облегнал се на входната врата и вперил поглед в Катя. Катя, която едно време, някога отдавна, събираше всяка непотребна вещ, попаднала пред погледа ѝ. Сега беше Катя, която изхвърляше абсолютно всичко ненужно.

Всички пазени стари дрехи, които хващаха прах в скрина.

Всички сувенири от многобройните пътувания зад граница, които с години бе събирала.

Всички плюшени играчки, бижута и писма, които бе получавала от бившите си любовници.

Всички спомени се изгаряха в камината или се озоваваха в големи ненадписани кашони, защото пътуването им приключваше в най-близката кофа за боклук. Отвън, на десетина метра от нея и един прозорец разстояние, за да е сигурна, че няма да си ги прибере, но и за да може да ги наблюдава, когато изчезнат безвъзвратно, пометени от огромния камион.

Не им каза сбогом. Не се натъжи. Просто затвори вратата, сложи край на всякаква сантименталност и зачака да стане 23:00, за да може спомените да си заминат окончателно с камиона за боклук.

Само Филип, единственият останал спомен, който не можеше да изтрие, стоеше на вратата и отказваше да си тръгне.

***

Преди два месеца Катя изчезна.

Безследно.

Близките ѝ изпаднаха в шок и се поболяха от притеснение. Те бяха свикнали с нейното постоянство, с непрекъснатата ѝ примиреност и сдържаност. Тя не рискуваше. Не излизаше извън нормата.

Всяка сутрин ставаше в седем, за да стигне на работа в девет. Всяка вечер се прибираше в осем, за да изпълни домакинските си задължения, да нахрани кучето и да бъде на спокойствие сама със себе си. Всяка нощ в 23:00 чуваше звука на влачещите се покрай камиона кофи за боклук; разбираше, че е станало време за лягане, и заспиваше.

Такава си беше Катя, предвидима във всеки сюжет.

Само дето не беше.

И единствено Филип го знаеше.

Катя бе най-непокорната и дива жена, която бе срещал. Мразеше да я ограничават. Не стоеше дълго на едно място, защото всичко много бързо ѝ омръзваше. За нея всичко бе преходно и временно също както вниманието ѝ. Беше нетърпелива и импулсивна.

Беше фурия.

Но преди всичко беше егоистка.

Мислеше първо за себе си, а ако останеше време и за другите. Катя правеше най-доброто за Катя и за никого другиго освен Катя. Не я интересуваше кого наранява, за да получи желаното, стига тя да не страдаше от действията си. А всъщност най-много страдаше Филип.

Затова преди два месеца, когато той се прибра от работа я повика, последното нещо, което чу от нея, беше едно „довиждане“ преди скока през прозореца върху аварийните стълби. Просто така, изневиделица. Защото Катя така си правеше.

Сигурно затова сега му бе толкова странно да седи с нея в една стая. Да изчезнеш за два месеца и да се върнеш, за да захвърлиш миналото си, не бе нещо, което Филип би направил. Затова не се и изненадваше, че Катя го прави.

Тя беше всичко, което той не посмя да бъде.

Не от страх, от някакво неистово чувство на параноя или фобия, а защото го беше грижа. Болеше го за близките му. За околните. За кучето дори, на което нищо му нямаше, но той бе притеснен ей така по навик.

Но днес го болеше, защото Катя се върна, а с нея се върнаха и всичките спомени, които бе заключил през последните два месеца. Първата им среща, когато случайно се сблъскаха в една венецианска сладкарница. Втората, когато му откраднаха багажа. Третата, когато той я причака след работа и отказа да си тръгне, преди тя да се съгласи да вечеря с него.

Всяка следваща среща, по време на която непрекъснато опознаваха един друг и себе си. И се обикваха. И се влюбваха. Или си мислеха, че се влюбват.

***

Любовта, казват, води до полуда.

През цялото време, през което бяха заедно, Филип си остана все така интровертен и нерешителен. Все така плах в действията си, докато мислите му се рееха някъде из облаците.

Катя не промени нищо в себе си освен навиците си. Намери си стабилна работа, спря да се увлича по приключенията, дори се привърза към домашния им любимец.

Десет години и двамата живееха с идеята, че са се променили, за да угодят на другия. А всъщност си бяха същите и угаждаха на себе си. И усещаха, че краят е близо. Само че на Катя ѝ омръзна да чака деня, в който ще се разделят, взе си багажа и замина.

И колко издържа? Два месеца. До такава степен бе привикнала с рутината, че сивото ежедневие бе започнало да ѝ пасва, макар и да копнееше да е свободна. Имаше нужда да се прибере там, където бе домът ѝ.

Но стихията си остава стихия.

Още щом прекрачи прага, всичко започна да я гложди със скучността си и Катя реши, че е време да сложи ново начало. Извади всички свои вещи и ги прибра в ненадписани кашони.

Но ако тя се върна, защото никога не си беше тръгвала, то Филип бе напуснал, без да си тръгне.

Тя осъзна веднага, че той бе охладнял към нея. Звъня ѝ стотици пъти, обикаля из града и накрая разбра, че Катя няма да се върне. А дори и да се върне, Катя нямаше да е Катя. Преживя я и продължи напред. Страст имаше, но любов нямаше.

Но се обичаха, обичаха се на инат.

***

– И какво ще я правиш сега тази кутия?

23:05. Камионът мина сякаш преди цяла вечност. Катя все още се взираше през прозореца и проследяваше с поглед как спомените ѝ изживяват последните си щастливи мигове. После щяха да бъдат съсипани, смазани, обезобразени.

А през това време Филип стоеше на прага и държеше в ръцете си малката кутия. Катя най-накрая се осмели да го погледне. Той се усмихна и пак се загледа в кутията. Мъничка, ръчно изработена, с издялана роза отгоре ѝ. Отвори я, а от нея се показа пръстен с искрящ диамант.

Пръстен, който си седеше там отдавна, но той така и не се осмели да ѝ даде. Катя онемя при вида му. Нищо не знаеше. Живееше за себе си и направи избор за себе си. Сега Филип правеше същото.

Той пристъпи към нея, прегърна я за последно, целуна я по челото и тръгна към вратата. За момент обаче спря, замисли се, отвори кутията и извади пръстена. Дълго време го гледа. Накрая се върна до масата и го остави да падне върху нея, така че да се чуе ясно звънтящият звук на метала.

Завъртя се и излезе, без да затвори вратата, оставяйки Катя да се взира в искрящия диамант на масата. Филип пое по пътя си, прибра се, легна си и затвори очи.

За пръв път от два месеца спа спокойно.

А Катя седеше сама пред камината, неспособна да затвори очи и да мисли за друго освен за пръстена.

Беше неин ред да обича на инат.

Завръщане в несъществувалото

Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко.

Блага Димитрова

Искам да се върна там, където не бях.

Където не бих.

Където ще бъда, когато не съм щяла да съм.

В дъното на една бездънна улица, до светофара на небитието. Като погледна напред, да виждам само надолу. И да ми се причуват отвлечени спомени.

Искам да тръгна по улица „Среща“. Натоварена е по това време, знам. Но пък е тъй красива и нежна, че ми носи безпокоен покой.

Искам да надникна в сладкарница „Радост“ и да открадна парче щастие. И да го награбя с голи гъце. А като свърши, да докопам и едно брауни илюзия, ако успея две – дори по-добре.

Да завия на ъгъла до кино „Убежище“ и да се сгуша в кадър любов. Като мине отреденото време, да изляза с усмивка и с билет с надпис „за теб“.

Да тичам до края, до STOP-a, за да хвана последния влак. Само не помня накъде е баш в този час, дали беше към Лудост, или към Захлас?

Има ли значение всъщност, ако недалеч бие полунощ? Нещо трябва да хвана, че бързам, не мога да остана на релсите до последния гонг.

Наближава. Виждам го, близо е. Качвам се и рисувам редица стени. Бяс ме е хванал, казвам ви, да ги срутя, а после някой пак да ги реди. А когато накрая готови са, да приличат на цветна фавела и да носят дъх на канела.

Римата пътят носи понякога, друг път пък не; но в любовта е така – някога случва се, друг пък изобщо пък не.

Искам да спра точно там, на тези два ъгъла, на авенюто „Безсънни мечти“, и да прогледна със слепи очи. Да се окъпя в светлината от болката и да се измия с мъката от радостта. Да редя в тишината ридания, които напомнят плач на щастливо дете.

Да се разходя в градината оттатък бездънието и да танцувам боса по хиляди спомени с празни ръце. И по две-три импресии паметни с много любов и широки ръце.

Да обиколя по площад „Безразличие“, докато от нозете ми закапят кървави помисли. И се науча да вдишам в транс стъпките, които оставям с безстрастно сърце.

Искам да усетя небето, по което стъпвам. И с всяка стъпка да мисля за теб.

***

Такива неща ми се искат понякога, още преди да се събудя. Още преди да усетя едно отсъствие и две вперени в мен очи. Това ме вълнува преди кафето, преди вялата прегръдка и лежерното „добро утро“.

Преди да си дръпна чантата, да получа дежурната целувка по челото и да изляза с горда стъпка напред. Сякаш светът е мой. Сякаш светът е наш.

Преди да стигна до офиса, да разтворя страниците и да се вглъбя до безсъзнание в тях. До такова мимолетно усещане на безтегловност, че няма и миг след това някой да ме извика по име. Да погледна към часовника и денят да свърши.

Преди да се прибера за същата вяла прегръдка. И още една дежурна целувка.

Преди да си легна отново и пак да сънувам тортата щастие. Само че насън е прясна, а наяве – вкисната.

***

Такива неща ми се искат понякога. След като осъзная, че няма как да се върна назад. След като си спомня, че с тортата щастие вървеше и браунито илюзия на промоция.

След като седна някъде в някой дълбоко скрит ъгъл на някой градски парк и затворя очи. Поемам си въздух и вдишвам. Броя до 10 и издишвам и си казвам, че всичко ще бъде наред. А после отварям очи.

И след като ги отворя, не се случва нищо. И след това е една безцветница.

И след това се връщам там, където не бях. Където не бих. Където никога няма да бъда.

***

Останалото е мълчание.

Декември съм

Декември съм. И зъзна пред вратата.
Две сенки чужди спомени рисуват.
След мрака са останали листата,
последен снежен валс да изтанцуват.

Притихвам. Чувам магистралите,
а аз далече пиша своя приказка.
По клоните заграчват гарвани.
Те вече са приели мойта истина:

Декември съм. А вън е още есен.
Цветът във всеки ъгъл се шарее.
Но лед ще стори път на мойта песен.
Лъч в зимен мрак ще забледнее.

Декември съм. Бездушна и студена.
След малко моят вихър ще удари…
Сега решавам сенчеста дилема,
листо със спомен сенки да запали. 

Декември мина. Клонът бриз отсече.

Елата бавно-плавно цвят загуби.

И тоз покой, що месец бивш посече

завърна се със своите заблуди.

Декември мина. Нека ми напомня,

че в лед сърце от мраз е по-жестоко.

Декември мина. Все ще ми припомня:

не кълне в теб любов от его по-дълбоко.