Of Eve and Angeline

Пожелай ми пеперуди

с тънки сребърни крила:

допир нежен и човечен

сякаш пръсти през свила.

---

Пожелай ми пеперуди

светли, пъстри от искри:

две крила, а с толкоз прелест

целий свят ще заблести.

---

Пожелай ми пеперуди

неми като мъртъв глас:

всяка ласка и милувка

ще мълчи за тях тогаз.

---

Пожелай ми пеперуди

верний като детски плач:

те на допир и милувка

най-големий са палач.

---

Пожелай ми пеперуди

мъдри като цял всемир.

Те за чувства са

нелуди:

Любовта е техен

мир.

Вчера умрях. Не беше нищо уникално или впечатляващо. Всъщност беше доста обикновен момент. Нелеп и неочакван като всичко обичайно. Едвам излязох от банята, не можах да си намеря чехлите, затътрих се към хола, спънах се, ударих се в масивната дъбова секция, дето уж е сложена да пази, и повече не станах. Толкоз. Ирония.

Знаете ли ги тези слухове, дето се носят, че смъртта била ужасяваща? Че хората живеят в страх от нея? Че не може да ти се случи нищо по-ужасно от това да умреш? Лъжа. Хората масово се раждат умирайки. Новината за приближаваща смърт ги съживява. Идеята за неизлечима болест им дава енергия. Загубата на близък ги води до ново начало… Още ирония.

Мисля си го всичко това, докато смъртта седи до мене. Ама буквално до мене ви казвам. Не е тъмна, мрачна и от нея не те побиват тръпки. Всъщност е плашещо красива – с тъмноруса коса, кафяви очи, яркочервени устни и загатната усмивка. Мисля си го всичко това: как ще липсваш на близките ти, как ще продължат без тебе, как оставаш сам – докато светлите ириси на едно провидение са се вторачили в мене. Боже, колко ирония може да изтърпи един човешки живот!

Стоя и гледам празния си апартамент. Сам съм. Никой не е дошъл да ме потърси или да ме намери. Телефонът не е позвънил цял ден. Едно съобщение не съм получил. Останал съм безутешно и безвъзвратно изоставен… Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.

Почти на 30 съм. Един ден си тука, друг те няма. Ако си дадеш равносметка за всичко, което си сътворил през живота си, ще осъзнаеш, че си щастлив от повечето перипетии, през които си минал. Но си все така нещастен за шансовете, които си пропуснал.

Защо ли? Защото един глас все седи до тебе, гризе те вътрешно и ти повтаря “ами ако…”

***

Седем години. Седем години са достатъчно време, за да се завърти цяла история, но и достатъчно, за да не ти се случи нищо интересно.

И когато мине толкова много време, спомените обикновено се променят. От ясни стават все по-бледи и по-бледи, докато накрая почти изчезват в пожълтелите снимки на мисловния албум. От спомена остава отпечатъка. От отпечатъка сянката. От сянката чувството.

Животът е, ако не целият, то поне голяма част, импресия от спомени.

Казват, че когато умираш, целият ти живот минава на лента. Виждаш всичко от до. Лъжа. Виждаш само най-дълбоките и ценните импресии. А те обикновено са на пропуснатите шансове.

***

Импресия 1.

На плажа съм. Умирам от студ, защото е 4 сутринта, а аз съм по тениска на бреговата ивица. Стоя като пън и не мърдам вече два часа. Ако се опитам да си раздвижа краката, сигурно ще се свлека на ледения цимент. А причината е проста – Сара.

Не ме е погледнала нито един път досега, но аз не се отказвам. Ще седя и ще мръзна, докато не обърне очи към мене. В нищо друго може да не ми върви, но упоритостта ми е вродена.

Ще стоя колкото трябва. Наистина колкото трябва.

4:15. Не си усещам вече пръстите на ръцете. Мисля, че и рамената ми също се сковават.

4:20. Краката ми са като каменен стълб. Няма начин да ги помръдна.

4:25. Ок. Добре. Ще трябва да направя поне една крачка.

4:26. Паднах. Опитах се да си мръдна краката, не издържах и се строполясах. Докато се опитвам да се изправя, виждам две лица, надвесени над мен, да ме питат дали съм добре. Едното – мъжко. Другото на Сара.

Нищо не помня по-нататък. Само красивите й очи. Една лазурна импресия.

***

Импресия 2.

Майски следобед в “Memento”. Аз пия лате, Сара – мокачино. Една година е минала. Видели сме се около 4-5 пъти. През останалото време тя пътуваше, а аз работех. Нямаше възможност за повече срещи. А честно казано, аз и не исках.

От август до май от привличане се обърна на любов, после на безразличие, а след това на приятелство. За 9 месеца сърцето прескочи толкова бясно от чувство на чувство, че накрая дори аз не знаех вече какво се случва.

С любовта е така уж. Помита те от раз и после ти оставя отпечатък. И да си отиде, импресията остава.

Седнали сме, поемаме по глътка от топлия въздух и от горещото кафе и едвам говорим. Говорим за времето, за пътуванията, за работа. Все за безразлични теми, никога за нищо лично. С времето ми стана ясно, че тя се е усетила. Усетила колко много я обичах и колко бях влюбен. Затова сега седеше и се правеше на ударена. А като се заговаряше за чувства, сменяше темата.

Поседяхме още малко, поговорихме си, платихме и станахме. Така и не разбрах само за сметката ли плащах или за близостта до сините очи. Накъдето и да погледнех, пред мен все се появяваше една синя импресия, която ми напомняше за морето, за лятото и за спокойствието: нейната лазурна импресия.

***

Импресия 3.

Седя на централна гара. Влакът закъснява с 30 минути (честно казано, изумително кратко). Чакам Сара да се прибере, за да мога да я видя за малко. Да ми разкаже как е било в Париж, в Дубай, в Токио, знам ли и аз вече къде. Сигурно пак ще седнем в някое арт кафе в центъра, тя ще пие горещ шоколад, а аз ще се чувствам неловко.

Влакът дойде, само че тя не слезе. Търсих я, търсих я, никаква я няма. Звъннах, ама няма отговор. Много странно. Реших да почакам да дойде другият влак, току-виж се е качила в него. Както тръгваше този, ми се стори, че я видях заспала в едно купе. Хванаха ме лудите и тръгнах да търча по перона след влака…че кой нормален търчи след влака?

Както си тичах, без да искам, се спънах в едно момиче. Тъмноруса, с кафяви очи и една такава потайна усмивка. Извиних се, тя ме заговори и в крайна сметка я изпратих до тях. Не видях Сара, но срещнах Катя. Катя с енергичните мисли, неземните идеи и непримиримия дух. От жена – дете и дявол. В началото ми домъчня, ама като помислих по-добре, слава богу, че Сара не дойде. Иначе нямаше да срещна Катя.

Човек като печели, не знае колко губи.

***

Импресия 4.

С Катя се събрахме. Все по-често оставаше у нас и вече имах чувството, че живеем заедно. Казах си защо пък не, може да е за добо.

Заживяхме заедно. Сутрин се събуждах от аромата на горещо кафе и от вкуса на ягодова целувка. Отивах на работа с желание. От време на време ме ловяха лудите и почвах да се смея без причина. Колегите непрекъснато се шегуваха с мене.

След време започнах да се замислям за бъдещето. Заговорихме за деца, за брак. Само че всеки път, когато споменавахме темата, аз хем се радвах, хем нещо ме дърпаше. В съзнанието ми не спираше да изплува онази лазурна импресия.

***

Импресия 5.

Колко да са минали…две години…три. Разхождаме се с Катя по “Витошка” и минаваме покрай “Memento”. Изведнъж се сещам за Сара и ми домъчнява. Не съм я виждал от няколко месеца. След като не се засякохме на гарата, ми звънна, излязохме няколко пъти.

Единият път ми се стори, че има да ми казва нещо. Изглеждаше притеснена и сериозна, но на мен не ми се слушаше. Бях прекалено ентусиазиран за това, че съм се събрал с Катя и реших веднъж да пренебрегна настренията й. Като и разказах, ми се стори, че й се доплака, но реших, че съм си въобразил. Затова бързо забравих за тази среща.

Но днес, докато минавахме покрай кафето, видях един некролог. А на него снимка на Сара. Прималя ми като първата сутрин на плажа. Не можех да дишам, изпаднах в паника. И после нищо не помня. Само една лазурно синя импресия пред очите ми.

***

Импресия 6.

Звънях като луд на всички от компанията. Оказа се, че некрлогът не лъже. Преди няколко месеца и открили рак на кожата, нелечим стадий, с разсейки. Отказала химиотерапията, нямало смисъл. Преди 40 дена Сара се прибрала вкъщи и се нагълтала с хапчета. Линейката закъсняла с час. Погребението било скромно,били няколко човека. Ама ми оставила нещо в завещанието, затова да мина през нейния апартамент.

Минах. Така или иначе нямаше какво да правя. След новината с Катя се изпокарахме. Тя си събра багаж и си замина. За последната седмица изпих повече алкохол, отколкото през целия си живот. Даже пропуших. И аз не знам какво точно. Каквото хванех първо в магазина. Не за друго, просто имах нуждата за кратко да се съсипя.

Привечер пристигнах в апартамента на Сара и заварих майка й. Още седеше цялата в черно, но се усмихваше леко. Сякаш знаеше, че и това ще мине. Подаде ми една кутия и ми каза, че това било за мене.

Реших да не я отварям там, затова си хванах едно такси и се прибрах вкъщи. Седнах на един стол в хола и я отворих. Вътре имаше стотици снимки. На мене и Сара на морето, по кафетата, у нас, у тях, на събирания, на гарата, сники, които ми е пращала от чужбина, пощенски картички. Най-отдолу имаше писмо. Отворих го и го зачетох:

***

Импресия 7.

“Не знам защо го пиша, кат поначало не трябва. Но имам нужда да го кажа някъде, да си излея всичко на един лист хартия, за да ми олекне. Имам нужда един път в живота си да си пренебрегна егото и да бъда уязвима. Не заради тебе, а заради мене си. Защото в живота си всеки е слаб понякога.

Аз съм влюбена в тебе. Ето, видя ли, не беше толкова трудно да се каже, когато си преглътнеш гордостта. Само дето ти така и не го направи. За седем години нито една дума не ми обели по този повод, въпреки че знаеше. Въпреки че аз знаех. И двамата мълчахме и виж ни къде сме сега…

Аз реших да ти кажа и ти ме прекъсна. Защо ме прекъсна? За да ми се похвалиш с Катя. И как така Катя, а не аз? Какво толкова видя в Катя, че на нея имаше смелостта да й кажеш как се чувстваш, а на мене не?

Аз ще ти кажа какво. Тя беше мила с тебе, гледаше те като писано яйце. Когато трябваше, се съгласяваше с тебе; когато не трябваше, пак не ти противоречеше. Не защото не можеше, а защото искаше да те запази, а за да те запази, променяше себе си. Слагаше маска.

Не ти трябва маска във връзка. Никой не иска пошлост и фалш, но никой не би отказал една перфектна твоя версия. Затова се преструваш, че нямаш недостатъци. Затова угаждаш, затова си като пластелин.

Но аз не мога така. Аз съм си аз с всичките кусури и ти най-добе го знаеш. Нито веднъж не съм се преструвала, не съм те излъгала, не съм ти давала напразни надежди. Казах ти всичко в очите и ти пак не го разбра. Защото чу и видя онова, което искаше, а не това, което се случваше.

Оставям ти снимките, за да може, ако решиш, да им дадеш втори шанс. Да ги огледаш по-внимателно. Мене няма да ме има тогава, но се надявам, че като ги погледнеш по-отблизо ще си спомниш. И ще разбереш.

Аз те обичах. Ти ме обичаше. Но това никога не е достатъчно. Времето си каза последната дума.”

***

Едвам излязох от банята, не можах да си намеря чехлите, затътрих се към хола, спънах се, ударих се в масивната дъбова секция, дето уж е сложена да пази, и повече не станах. Толкоз. Мъртвец на 30.

А най-голямата ирония? Всичките ми импресии са свързани с онези лазурни очи, дето не мога и не мога да ги забавя. Дето седем години подред колкото пъти си легнех сам, толкова пъти ги виждах. Колкото пъти ме жегваше сърцето, все беше заради тия сини очи.

Един живот понякога не стига, но е по-добре да го живееш, докато можеш, и то така, както ти искаш, за да не си останеш накрая с импресиите.

Етажи над земята

са понякога вечни:

завързани двамата

в парадокси човечни

се оказваме скришом

между четири стени

и в бездната тихом

се редят спомени

---

… но само когато

ти си до мене

запъхтян до несвяст

---

… но само когато

нас едва ни дели

един дъх наслада

от диви следи

---

… но само когато

в тези тъмни очи

виждам себе си стенеща

без грам да боли

---

…но само когато

вече час подир час

теб единствено слушам

пропита в захлас

---

А когато удари

звънецът познат

ще изляза аз бързо

да дочакам обрат:

Моментът, в който

ти си вече далеч

и да си близо до мене

е само копнеж.

Нарисувай ми любов

с плаващи линии,

нехайни оттенъци

и бледи контури.

---

Очертай я без граници 

по калдъръми 

и цветни пътеки

по задънени улици;

с искрени радости

и още по-истински 

сладости

с много привкус

и аромат на море;

с отпечатъци,

всичките паметни 

всичките наши

и всички топящи се.

---

Всичките 

освен един,

в който ти си до мене

и циферблата е спрял, 

а сърцето е тръгнало 

само

устремено

ударно

искрено

чакащо

искащо

даващо

Влюбено.

Право към тебе.

---

Всичките

освен един,

в който аз съм до тебе

и само път е напред.

И само път е навред.

---

Нарисувай ми любов,

в която аз съм до тебе,

в която ти си до мене,

около нас – мирната шир.

Тази нощ се събуждам на плажа,
a край мене е морската шир
и един дъх на сол и на радост
се пропива в лазурен всемир.

Тази нощ ме пробуждат пак чайките,
грачещи мисли по скрити ъгли,
гъкнещи звуци красиво-гротескни,
звуци, пропити със летни лъжи.

Тази нощ се пробуждам по пясъка,
мечтано кристален и адски горещ,
та дори след хилядата тласъци
е един голям, луд летен палеж.

Тази нощ се пробуждам от ехото
на стотици кънтящи вълни,
но до мен е трептенето вечното
на красивата истинска шир.

Тази нощ се събуждам до тебе
и любов е морето, море от любов
и в един океан от не-време
само за тебе е всеки мой зов.

Имам нуждата
да съм вътре
в илюзиите
и да ме няма наяве и насън.
Да поискам да спра някак
времето
и да се ударя в бетонна стена.

Защото там някъде
някакси
ще изплуват мъгливи лица
и ще се скрият зад моите спомени
в илюзорно зелена трева.

Сред тревата са паркови помени –
двойка красиви лица
– тебе и мене и същата
същата позната тъга.

Тъгата по летните залези
край безкрайния плаж на Бургас,
звука на прелитащи чайки
сред цяло море от цветя.

Тъгата по есен в облаци
дето се лута по-бурно от нас.
Скръбта по отчаяни гларуси,
които заливат лазурния бряг.

Тъгата по зимните утрини
с дъх на канела и теб
с много сняг и с малко надежда,
но най-вече с поглед горещ.

Тъгата по пролетни изгреви
по върби, по сърца и съдби;
по нежния вятър от север
и жестокия прелет на юг.

По тихата милост отгоре
и по ранните срещи отвъд
отвъд илюзии и размисли
сред поле от зелени листа.

Имам нуждата
да съм вън от
илюзиите
и да ме има наяве и насън.
Да поискам да пусна пак
времето
и да избегна бетонна стена.

– За какво ти е притрябвала? Стара дървена кутия, нищо повече. Безполезна е.

Филип стоеше на прага, облегнал се на входната врата и вперил поглед в Катя. Катя, която едно време, някога отдавна, събираше всяка непотребна вещ, попаднала пред погледа ѝ. Сега беше Катя, която изхвърляше абсолютно всичко ненужно.

Всички пазени стари дрехи, които хващаха прах в скрина.

Всички сувенири от многобройните пътувания зад граница, които с години бе събирала.

Всички плюшени играчки, бижута и писма, които бе получавала от бившите си любовници.

Всички спомени се изгаряха в камината или се озоваваха в големи ненадписани кашони, защото пътуването им приключваше в най-близката кофа за боклук. Отвън, на десетина метра от нея и един прозорец разстояние, за да е сигурна, че няма да си ги прибере, но и за да може да ги наблюдава, когато изчезнат безвъзвратно, пометени от огромния камион.

Не им каза сбогом. Не се натъжи. Просто затвори вратата, сложи край на всякаква сантименталност и зачака да стане 23:00, за да може спомените да си заминат окончателно с камиона за боклук.

Само Филип, единственият останал спомен, който не можеше да изтрие, стоеше на вратата и отказваше да си тръгне.

***

Преди два месеца Катя изчезна.

Безследно.

Близките ѝ изпаднаха в шок и се поболяха от притеснение. Те бяха свикнали с нейното постоянство, с непрекъснатата ѝ примиреност и сдържаност. Тя не рискуваше. Не излизаше извън нормата.

Всяка сутрин ставаше в седем, за да стигне на работа в девет. Всяка вечер се прибираше в осем, за да изпълни домакинските си задължения, да нахрани кучето и да бъде на спокойствие сама със себе си. Всяка нощ в 23:00 чуваше звука на влачещите се покрай камиона кофи за боклук; разбираше, че е станало време за лягане, и заспиваше.

Такава си беше Катя, предвидима във всеки сюжет.

Само дето не беше.

И единствено Филип го знаеше.

Катя бе най-непокорната и дива жена, която бе срещал. Мразеше да я ограничават. Не стоеше дълго на едно място, защото всичко много бързо ѝ омръзваше. За нея всичко бе преходно и временно също както вниманието ѝ. Беше нетърпелива и импулсивна.

Беше фурия.

Но преди всичко беше егоистка.

Мислеше първо за себе си, а ако останеше време и за другите. Катя правеше най-доброто за Катя и за никого другиго освен Катя. Не я интересуваше кого наранява, за да получи желаното, стига тя да не страдаше от действията си. А всъщност най-много страдаше Филип.

Затова преди два месеца, когато той се прибра от работа я повика, последното нещо, което чу от нея, беше едно „довиждане“ преди скока през прозореца върху аварийните стълби. Просто така, изневиделица. Защото Катя така си правеше.

Сигурно затова сега му бе толкова странно да седи с нея в една стая. Да изчезнеш за два месеца и да се върнеш, за да захвърлиш миналото си, не бе нещо, което Филип би направил. Затова не се и изненадваше, че Катя го прави.

Тя беше всичко, което той не посмя да бъде.

Не от страх, от някакво неистово чувство на параноя или фобия, а защото го беше грижа. Болеше го за близките му. За околните. За кучето дори, на което нищо му нямаше, но той бе притеснен ей така по навик.

Но днес го болеше, защото Катя се върна, а с нея се върнаха и всичките спомени, които бе заключил през последните два месеца. Първата им среща, когато случайно се сблъскаха в една венецианска сладкарница. Втората, когато му откраднаха багажа. Третата, когато той я причака след работа и отказа да си тръгне, преди тя да се съгласи да вечеря с него.

Всяка следваща среща, по време на която непрекъснато опознаваха един друг и себе си. И се обикваха. И се влюбваха. Или си мислеха, че се влюбват.

***

Любовта, казват, води до полуда.

През цялото време, през което бяха заедно, Филип си остана все така интровертен и нерешителен. Все така плах в действията си, докато мислите му се рееха някъде из облаците.

Катя не промени нищо в себе си освен навиците си. Намери си стабилна работа, спря да се увлича по приключенията, дори се привърза към домашния им любимец.

Десет години и двамата живееха с идеята, че са се променили, за да угодят на другия. А всъщност си бяха същите и угаждаха на себе си. И усещаха, че краят е близо. Само че на Катя ѝ омръзна да чака деня, в който ще се разделят, взе си багажа и замина.

И колко издържа? Два месеца. До такава степен бе привикнала с рутината, че сивото ежедневие бе започнало да ѝ пасва, макар и да копнееше да е свободна. Имаше нужда да се прибере там, където бе домът ѝ.

Но стихията си остава стихия.

Още щом прекрачи прага, всичко започна да я гложди със скучността си и Катя реши, че е време да сложи ново начало. Извади всички свои вещи и ги прибра в ненадписани кашони.

Но ако тя се върна, защото никога не си беше тръгвала, то Филип бе напуснал, без да си тръгне.

Тя осъзна веднага, че той бе охладнял към нея. Звъня ѝ стотици пъти, обикаля из града и накрая разбра, че Катя няма да се върне. А дори и да се върне, Катя нямаше да е Катя. Преживя я и продължи напред. Страст имаше, но любов нямаше.

Но се обичаха, обичаха се на инат.

***

– И какво ще я правиш сега тази кутия?

23:05. Камионът мина сякаш преди цяла вечност. Катя все още се взираше през прозореца и проследяваше с поглед как спомените ѝ изживяват последните си щастливи мигове. После щяха да бъдат съсипани, смазани, обезобразени.

А през това време Филип стоеше на прага и държеше в ръцете си малката кутия. Катя най-накрая се осмели да го погледне. Той се усмихна и пак се загледа в кутията. Мъничка, ръчно изработена, с издялана роза отгоре ѝ. Отвори я, а от нея се показа пръстен с искрящ диамант.

Пръстен, който си седеше там отдавна, но той така и не се осмели да ѝ даде. Катя онемя при вида му. Нищо не знаеше. Живееше за себе си и направи избор за себе си. Сега Филип правеше същото.

Той пристъпи към нея, прегърна я за последно, целуна я по челото и тръгна към вратата. За момент обаче спря, замисли се, отвори кутията и извади пръстена. Дълго време го гледа. Накрая се върна до масата и го остави да падне върху нея, така че да се чуе ясно звънтящият звук на метала.

Завъртя се и излезе, без да затвори вратата, оставяйки Катя да се взира в искрящия диамант на масата. Филип пое по пътя си, прибра се, легна си и затвори очи.

За пръв път от два месеца спа спокойно.

А Катя седеше сама пред камината, неспособна да затвори очи и да мисли за друго освен за пръстена.

Беше неин ред да обича на инат.