Пожелай ми пеперуди

Пожелай ми пеперуди

с тънки сребърни крила:

допир нежен и човечен

сякаш пръсти през свила.


Пожелай ми пеперуди

светли, пъстри от искри:

две крила, а с толкоз прелест

целий свят ще заблести.


Пожелай ми пеперуди

неми като мъртъв глас:

всяка ласка и милувка

ще мълчи за тях тогаз.


Пожелай ми пеперуди

верний като детски плач:

те на допир и милувка

най-големий са палач.


Пожелай ми пеперуди

мъдри като цял всемир.

Те за чувства са

нелуди:

Любовта е техен

мир.

Impresium postmortem

Вчера умрях. Не беше нищо уникално или впечатляващо. Всъщност беше доста обикновен момент. Нелеп и неочакван като всичко обичайно. Едвам излязох от банята, не можах да си намеря чехлите, затътрих се към хола, спънах се, ударих се в масивната дъбова секция, дето уж е сложена да пази, и повече не станах. Толкоз. Ирония.

Знаете ли ги тези слухове, дето се носят, че смъртта била ужасяваща? Че хората живеят в страх от нея? Че не може да ти се случи нищо по-ужасно от това да умреш? Лъжа. Хората масово се раждат умирайки. Новината за приближаваща смърт ги съживява. Идеята за неизлечима болест им дава енергия. Загубата на близък ги води до ново начало… Още ирония.

Мисля си го всичко това, докато смъртта седи до мене. Ама буквално до мене ви казвам. Не е тъмна, мрачна и от нея не те побиват тръпки. Всъщност е плашещо красива – с тъмноруса коса, кафяви очи, яркочервени устни и загатната усмивка. Мисля си го всичко това: как ще липсваш на близките ти, как ще продължат без тебе, как оставаш сам – докато светлите ириси на едно провидение са се вторачили в мене. Боже, колко ирония може да изтърпи един човешки живот!

Стоя и гледам празния си апартамент. Сам съм. Никой не е дошъл да ме потърси или да ме намери. Телефонът не е позвънил цял ден. Едно съобщение не съм получил. Останал съм безутешно и безвъзвратно изоставен… Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.

Почти на 30 съм. Един ден си тука, друг те няма. Ако си дадеш равносметка за всичко, което си сътворил през живота си, ще осъзнаеш, че си щастлив от повечето перипетии, през които си минал. Но си все така нещастен за шансовете, които си пропуснал.

Защо ли? Защото един глас все седи до тебе, гризе те вътрешно и ти повтаря “ами ако…”

***

Седем години. Седем години са достатъчно време, за да се завърти цяла история, но и достатъчно, за да не ти се случи нищо интересно.

И когато мине толкова много време, спомените обикновено се променят. От ясни стават все по-бледи и по-бледи, докато накрая почти изчезват в пожълтелите снимки на мисловния албум. От спомена остава отпечатъка. От отпечатъка сянката. От сянката чувството.

Животът е, ако не целият, то поне голяма част, импресия от спомени.

Казват, че когато умираш, целият ти живот минава на лента. Виждаш всичко от до. Лъжа. Виждаш само най-дълбоките и ценните импресии. А те обикновено са на пропуснатите шансове.

***

Импресия 1.

На плажа съм. Умирам от студ, защото е 4 сутринта, а аз съм по тениска на бреговата ивица. Стоя като пън и не мърдам вече два часа. Ако се опитам да си раздвижа краката, сигурно ще се свлека на ледения цимент. А причината е проста – Сара.

Не ме е погледнала нито един път досега, но аз не се отказвам. Ще седя и ще мръзна, докато не обърне очи към мене. В нищо друго може да не ми върви, но упоритостта ми е вродена.

Ще стоя колкото трябва. Наистина колкото трябва.

4:15. Не си усещам вече пръстите на ръцете. Мисля, че и рамената ми също се сковават.

4:20. Краката ми са като каменен стълб. Няма начин да ги помръдна.

4:25. Ок. Добре. Ще трябва да направя поне една крачка.

4:26. Паднах. Опитах се да си мръдна краката, не издържах и се строполясах. Докато се опитвам да се изправя, виждам две лица, надвесени над мен, да ме питат дали съм добре. Едното – мъжко. Другото на Сара.

Нищо не помня по-нататък. Само красивите й очи. Една лазурна импресия.

***

Импресия 2.

Майски следобед в “Memento”. Аз пия лате, Сара – мокачино. Една година е минала. Видели сме се около 4-5 пъти. През останалото време тя пътуваше, а аз работех. Нямаше възможност за повече срещи. А честно казано, аз и не исках.

От август до май от привличане се обърна на любов, после на безразличие, а след това на приятелство. За 9 месеца сърцето прескочи толкова бясно от чувство на чувство, че накрая дори аз не знаех вече какво се случва.

С любовта е така уж. Помита те от раз и после ти оставя отпечатък. И да си отиде, импресията остава.

Седнали сме, поемаме по глътка от топлия въздух и от горещото кафе и едвам говорим. Говорим за времето, за пътуванията, за работа. Все за безразлични теми, никога за нищо лично. С времето ми стана ясно, че тя се е усетила. Усетила колко много я обичах и колко бях влюбен. Затова сега седеше и се правеше на ударена. А като се заговаряше за чувства, сменяше темата.

Поседяхме още малко, поговорихме си, платихме и станахме. Така и не разбрах само за сметката ли плащах или за близостта до сините очи. Накъдето и да погледнех, пред мен все се появяваше една синя импресия, която ми напомняше за морето, за лятото и за спокойствието: нейната лазурна импресия.

***

Импресия 3.

Седя на централна гара. Влакът закъснява с 30 минути (честно казано, изумително кратко). Чакам Сара да се прибере, за да мога да я видя за малко. Да ми разкаже как е било в Париж, в Дубай, в Токио, знам ли и аз вече къде. Сигурно пак ще седнем в някое арт кафе в центъра, тя ще пие горещ шоколад, а аз ще се чувствам неловко.

Влакът дойде, само че тя не слезе. Търсих я, търсих я, никаква я няма. Звъннах, ама няма отговор. Много странно. Реших да почакам да дойде другият влак, току-виж се е качила в него. Както тръгваше този, ми се стори, че я видях заспала в едно купе. Хванаха ме лудите и тръгнах да търча по перона след влака…че кой нормален търчи след влака?

Както си тичах, без да искам, се спънах в едно момиче. Тъмноруса, с кафяви очи и една такава потайна усмивка. Извиних се, тя ме заговори и в крайна сметка я изпратих до тях. Не видях Сара, но срещнах Катя. Катя с енергичните мисли, неземните идеи и непримиримия дух. От жена – дете и дявол. В началото ми домъчня, ама като помислих по-добре, слава богу, че Сара не дойде. Иначе нямаше да срещна Катя.

Човек като печели, не знае колко губи.

***

Импресия 4.

С Катя се събрахме. Все по-често оставаше у нас и вече имах чувството, че живеем заедно. Казах си защо пък не, може да е за добо.

Заживяхме заедно. Сутрин се събуждах от аромата на горещо кафе и от вкуса на ягодова целувка. Отивах на работа с желание. От време на време ме ловяха лудите и почвах да се смея без причина. Колегите непрекъснато се шегуваха с мене.

След време започнах да се замислям за бъдещето. Заговорихме за деца, за брак. Само че всеки път, когато споменавахме темата, аз хем се радвах, хем нещо ме дърпаше. В съзнанието ми не спираше да изплува онази лазурна импресия.

***

Импресия 5.

Колко да са минали…две години…три. Разхождаме се с Катя по “Витошка” и минаваме покрай “Memento”. Изведнъж се сещам за Сара и ми домъчнява. Не съм я виждал от няколко месеца. След като не се засякохме на гарата, ми звънна, излязохме няколко пъти.

Единият път ми се стори, че има да ми казва нещо. Изглеждаше притеснена и сериозна, но на мен не ми се слушаше. Бях прекалено ентусиазиран за това, че съм се събрал с Катя и реших веднъж да пренебрегна настренията й. Като и разказах, ми се стори, че й се доплака, но реших, че съм си въобразил. Затова бързо забравих за тази среща.

Но днес, докато минавахме покрай кафето, видях един некролог. А на него снимка на Сара. Прималя ми като първата сутрин на плажа. Не можех да дишам, изпаднах в паника. И после нищо не помня. Само една лазурно синя импресия пред очите ми.

***

Импресия 6.

Звънях като луд на всички от компанията. Оказа се, че некрлогът не лъже. Преди няколко месеца и открили рак на кожата, нелечим стадий, с разсейки. Отказала химиотерапията, нямало смисъл. Преди 40 дена Сара се прибрала вкъщи и се нагълтала с хапчета. Линейката закъсняла с час. Погребението било скромно,били няколко човека. Ама ми оставила нещо в завещанието, затова да мина през нейния апартамент.

Минах. Така или иначе нямаше какво да правя. След новината с Катя се изпокарахме. Тя си събра багаж и си замина. За последната седмица изпих повече алкохол, отколкото през целия си живот. Даже пропуших. И аз не знам какво точно. Каквото хванех първо в магазина. Не за друго, просто имах нуждата за кратко да се съсипя.

Привечер пристигнах в апартамента на Сара и заварих майка й. Още седеше цялата в черно, но се усмихваше леко. Сякаш знаеше, че и това ще мине. Подаде ми една кутия и ми каза, че това било за мене.

Реших да не я отварям там, затова си хванах едно такси и се прибрах вкъщи. Седнах на един стол в хола и я отворих. Вътре имаше стотици снимки. На мене и Сара на морето, по кафетата, у нас, у тях, на събирания, на гарата, сники, които ми е пращала от чужбина, пощенски картички. Най-отдолу имаше писмо. Отворих го и го зачетох:

***

Импресия 7.

“Не знам защо го пиша, кат поначало не трябва. Но имам нужда да го кажа някъде, да си излея всичко на един лист хартия, за да ми олекне. Имам нужда един път в живота си да си пренебрегна егото и да бъда уязвима. Не заради тебе, а заради мене си. Защото в живота си всеки е слаб понякога.

Аз съм влюбена в тебе. Ето, видя ли, не беше толкова трудно да се каже, когато си преглътнеш гордостта. Само дето ти така и не го направи. За седем години нито една дума не ми обели по този повод, въпреки че знаеше. Въпреки че аз знаех. И двамата мълчахме и виж ни къде сме сега…

Аз реших да ти кажа и ти ме прекъсна. Защо ме прекъсна? За да ми се похвалиш с Катя. И как така Катя, а не аз? Какво толкова видя в Катя, че на нея имаше смелостта да й кажеш как се чувстваш, а на мене не?

Аз ще ти кажа какво. Тя беше мила с тебе, гледаше те като писано яйце. Когато трябваше, се съгласяваше с тебе; когато не трябваше, пак не ти противоречеше. Не защото не можеше, а защото искаше да те запази, а за да те запази, променяше себе си. Слагаше маска.

Не ти трябва маска във връзка. Никой не иска пошлост и фалш, но никой не би отказал една перфектна твоя версия. Затова се преструваш, че нямаш недостатъци. Затова угаждаш, затова си като пластелин.

Но аз не мога така. Аз съм си аз с всичките кусури и ти най-добе го знаеш. Нито веднъж не съм се преструвала, не съм те излъгала, не съм ти давала напразни надежди. Казах ти всичко в очите и ти пак не го разбра. Защото чу и видя онова, което искаше, а не това, което се случваше.

Оставям ти снимките, за да може, ако решиш, да им дадеш втори шанс. Да ги огледаш по-внимателно. Мене няма да ме има тогава, но се надявам, че като ги погледнеш по-отблизо ще си спомниш. И ще разбереш.

Аз те обичах. Ти ме обичаше. Но това никога не е достатъчно. Времето си каза последната дума.”

***

Едвам излязох от банята, не можах да си намеря чехлите, затътрих се към хола, спънах се, ударих се в масивната дъбова секция, дето уж е сложена да пази, и повече не станах. Толкоз. Мъртвец на 30.

А най-голямата ирония? Всичките ми импресии са свързани с онези лазурни очи, дето не мога и не мога да ги забавя. Дето седем години подред колкото пъти си легнех сам, толкова пъти ги виждах. Колкото пъти ме жегваше сърцето, все беше заради тия сини очи.

Един живот понякога не стига, но е по-добре да го живееш, докато можеш, и то така, както ти искаш, за да не си останеш накрая с импресиите.

Нарисувай ми любов

Нарисувай ми любов

с плаващи линии,

нехайни оттенъци

и бледи контури.


Очертай я без граници 

по калдъръми 

и цветни пътеки

по задънени улици;

с искрени радости

и още по-истински 

сладости

с много привкус

и аромат на море;

с отпечатъци,

всичките паметни 

всичките наши

и всички топящи се.


Всичките 

освен един,

в който ти си до мене

и циферблата е спрял, 

а сърцето е тръгнало 

само

устремено

ударно

искрено

чакащо

искащо

даващо

Влюбено.

Право към тебе.


Всичките

освен един,

в който аз съм до тебе

и само път е напред.

И само път е навред.


Нарисувай ми любов,

в която аз съм до тебе,

в която ти си до мене,

около нас – мирната шир.

Опус номер 9

Тази нощ се събуждам на плажа,
a край мене е морската шир
и един дъх на сол и на радост
се пропива в лазурен всемир.

Тази нощ ме пробудиха чайките,
грачещи мисли по скрити ъгли,
гъкнещи звуци красиво-гротескни,
звуци, пропити със летни лъжи.

Тази нощ се събуждам сред пясъка,
мечтано кристален и адски горещ,
че дори след хилядата тласъка
остава големия летен палеж.

Тази нощ се пробуждам от ехото
на стотици кънтящи вълни,
но до мен е трептенето вечното
на безмерната истинска шир.

Тази нощ се събуждам до тебе
и любов е морето, море от любов
и в един океан от не-време
само за тебе е всеки мой зов.

Илюзии

Имам нуждата
да съм вътре
в илюзиите
и да ме няма наяве и насън.
Да поискам да спра някак
времето
и да се ударя в бетонна стена.

Защото там някъде
някакси
ще изплуват мъгливи лица
и ще се скрият зад моите спомени
в илюзорно зелена трева.

Сред тревата са паркови помени –
двойка красиви лица
– тебе и мене и същата
същата позната тъга.

Тъгата по летните залези
край безкрайния плаж на Бургас,
звука на прелитащи чайки
сред цяло море от цветя.

Тъгата по есен в облаци
дето се лута по-бурно от нас.
Скръбта по отчаяни гларуси,
които заливат лазурния бряг.

Тъгата по зимните утрини
с дъх на канела и теб
с много сняг и с малко надежда,
но най-вече с поглед горещ.

Тъгата по пролетни изгреви
по върби, по сърца и съдби;

по тихата милост отгоре
и по ранните срещи отвъд
отвъд илюзии и размисли
сред поле от зелени листа.

Имам нуждата
да съм вън от
илюзиите
и да ме има наяве и насън.
Да поискам да пусна пак
времето
и да избегна бетонна стена.

Завръщане в несъществувалото

Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко.

Блага Димитрова

Искам да се върна там, където не бях.

Където не бих.

Където ще бъда, когато не съм щяла да съм.

В дъното на една бездънна улица, до светофара на небитието. Като погледна напред, да виждам само надолу. И да ми се причуват отвлечени спомени.

Искам да тръгна по улица „Среща“. Натоварена е по това време, знам. Но пък е тъй красива и нежна, че ми носи безпокоен покой.

Искам да надникна в сладкарница „Радост“ и да открадна парче щастие. И да го награбя с голи гъце. А като свърши, да докопам и едно брауни илюзия, ако успея две – дори по-добре.

Да завия на ъгъла до кино „Убежище“ и да се сгуша в кадър любов. Като мине отреденото време, да изляза с усмивка и с билет с надпис „за теб“.

Да тичам до края, до STOP-a, за да хвана последния влак. Само не помня накъде е баш в този час, дали беше към Лудост, или към Захлас?

Има ли значение всъщност, ако недалеч бие полунощ? Нещо трябва да хвана, че бързам, не мога да остана на релсите до последния гонг.

Наближава. Виждам го, близо е. Качвам се и рисувам редица стени. Бяс ме е хванал, казвам ви, да ги срутя, а после някой пак да ги реди. А когато накрая готови са, да приличат на цветна фавела и да носят дъх на канела.

Римата пътят носи понякога, друг път пък не; но в любовта е така – някога случва се, друг пък изобщо пък не.

Искам да спра точно там, на тези два ъгъла, на авенюто „Безсънни мечти“, и да прогледна със слепи очи. Да се окъпя в светлината от болката и да се измия с мъката от радостта. Да редя в тишината ридания, които напомнят плач на щастливо дете.

Да се разходя в градината оттатък бездънието и да танцувам боса по хиляди спомени с празни ръце. И по две-три импресии паметни с много любов и широки ръце.

Да обиколя по площад „Безразличие“, докато от нозете ми закапят кървави помисли. И се науча да вдишам в транс стъпките, които оставям с безстрастно сърце.

Искам да усетя небето, по което стъпвам. И с всяка стъпка да мисля за теб.

***

Такива неща ми се искат понякога, още преди да се събудя. Още преди да усетя едно отсъствие и две вперени в мен очи. Това ме вълнува преди кафето, преди вялата прегръдка и лежерното „добро утро“.

Преди да си дръпна чантата, да получа дежурната целувка по челото и да изляза с горда стъпка напред. Сякаш светът е мой. Сякаш светът е наш.

Преди да стигна до офиса, да разтворя страниците и да се вглъбя до безсъзнание в тях. До такова мимолетно усещане на безтегловност, че няма и миг след това някой да ме извика по име. Да погледна към часовника и денят да свърши.

Преди да се прибера за същата вяла прегръдка. И още една дежурна целувка.

Преди да си легна отново и пак да сънувам тортата щастие. Само че насън е прясна, а наяве – вкисната.

***

Такива неща ми се искат понякога. След като осъзная, че няма как да се върна назад. След като си спомня, че с тортата щастие вървеше и браунито илюзия на промоция.

След като седна някъде в някой дълбоко скрит ъгъл на някой градски парк и затворя очи. Поемам си въздух и вдишвам. Броя до 10 и издишвам и си казвам, че всичко ще бъде наред. А после отварям очи.

И след като ги отворя, не се случва нищо. И след това е една безцветница.

И след това се връщам там, където не бях. Където не бих. Където никога няма да бъда.

***

Останалото е мълчание.

Декември съм

Декември съм. И зъзна пред вратата.
Две сенки чужди спомени рисуват.
След мрака са останали листата,
последен снежен валс да изтанцуват.

Притихвам. Чувам магистралите,
а аз далече пиша своя приказка.
По клоните заграчват гарвани.
Те вече са приели мойта истина:

Декември съм. А вън е още есен.
Цветът във всеки ъгъл се шарее.
Но лед ще стори път на мойта песен.
Лъч в зимен мрак ще забледнее.

Декември съм. Бездушна и студена.
След малко моят вихър ще удари…
Сега решавам сенчеста дилема,
листо със спомен сенки да запали. 

Декември мина. Клонът бриз отсече.

Елата бавно-плавно цвят загуби.

И тоз покой, що месец бивш посече

завърна се със своите заблуди.

Декември мина. Нека ми напомня,

че в лед сърце от мраз е по-жестоко.

Декември мина. Все ще ми припомня:

не кълне в теб любов от его по-дълбоко.

Музей на невинността

Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел

Орхан Памук

Въртеливите движения с кънките винаги оставят бразди от зъбците на остриетата. Доста нежни и елегантни, но пронизващи с мимолетно движение леда, готов да поддаде от досега им. С всяко повторение пукнатината се разширява, докато един последен напън не пропука тънкия сивеещ слой. Големи късове лед пропадат в поглъщащия мрак на смразяващата тъмносиня бездна, следвани от раздиращ крясък. След толкова време удоволствие една секунда може да те спаси или да те погуби. Всичко зависи от това дали ледът е благосклонен към теб или не.

На единственото място до брега, което е останало спасено от поледицата, седи заскрежена кофа с почти изядена от червеите червеноперка. Преди ги ядеше тя, сега те ядат нея. Кръговрат. Точно до кофата е закрепена една измършавяла въдица. Дървеният край е оглозган, металният е целият в следи от удари, а найлоновият конец е започнал лека-полека да се разяжда. Рибарят е оставил всичките си такъми и е побягнал нанякъде, подплашен от глутница вълци или от рева на вече спящите зимен сън мечки. Не е знаел явно, че грохотът на мечката е по-поносим от ехтежа на замръзналото езеро.

Останала съм сама на брега. Увита в най-дебелата си шуба, скрила ръце в дълбоките джобове и вперила поглед в малките вълнички, които вятърът прокрадва по незаледената вода. Дребни, равномерни, отсечени. От време на време въздухът бурно се раздвижва и водата се разбунтува в такт съвсем незначително заради дебелите пластове януарски лед. И въпреки това свистенето достига до дъното и предава шума на страдащия лазур. В кратките мигове, когато вятърът е толкова силен, че дърветата грубо свеждат клони до леда, може да се види как бушуващата вода се надига и го разлюлява. Така бурно се понася, че браздите от зъбците се озаряват от греещото слънце и напомнят на бледолика творба на изкуството. Из тази бездна някъде дълбоко, дълбоко под леда и рибата, дори може би под дъното, лежи моят музей на невинността.

***

– Како, како, ще си играем ли?

София вика от дъното на къщата като подивяла. Винаги ме е радвала жизнеността на малките деца. Хем безгрижна, хем безкрайна. Облякла е една от любимите си рокли и е нахлупила червена зимна шапка, за да изглежда още по-абсурдно. Мама винаги се шегуваше, че напомня на малката червена шапчица.

– Ще измръзнеш така.

– Няма! На мен така си ми харесва.

– Ходи се облечи.

– Аз пък така ще си излизам. На теб, като не ти харесва, не излизай с мене – и ми тръшна вратата пред лицето.

Усмихнах се вяло. До скоро и аз бях същата. Недорасла, инатлива и с характер. И такава си останах. Поне за нея има някаква надежда. За мен отдавна я изгубих. Жените Пелееви сме винаги бурни и непокорни.

След почти час неуспешни опити бях принудена да призная, че ме победи. Излезе, тичайки от вкъщи, понесла във всяка ръка по една кънка, и тананикайки си поредната измислена от нея песен. Аз се опитвах да я настигна, но с нея е все едно куче да гони гепард.

Стигна до пързалката, обу кънките и започна да обикаля с тях съвсем предпазливо, преди да успея дори да нахлузя моите. Въртеше се нежно и грациозно на осморки с леки движения като балерина. Докато нахлузвах втората си кънка, се поспрях и я загледах. Толкова много щастие в едно въртеливо движение. Детският смях ехтеше покрай цялото езеро и раздвижваше гръмко заобикалящата тишина.

Нахлузих набързо втората кънка и се изправих. Запрепускахме по върха на езерото като забързано танцово дуо. Обикаляхме и обикаляхме с часове. По едно време се изморих и я оставих да се върти сама. Тя така или иначе се справяше по-добре от мен. От малка се роди с повече таланти, отколкото някой можеше да си представи и ги развиваше със забележителна скорост. Предполагам е вярно това, което казват за децата. Понякога децата са единствените, които могат да научат възрастните как се живее.

Бях напът да се върна на леда, когато телефонът ми звънна.

– Ало, маме, как сте?

– Добре, пързаляме се със София.

– Сама ли я остави?

– Че ти това чудо можеш ли да го гониш? Изтощи ме за отрицателно време. Сега си почивам малко.

Чува се истински гръмък смях от другата страна. Ако има човек, който знае какво е да отглеждаш две бедствия вкъщи, това е мама.

– Хайде, бягай. И да се приберете по светло – викна за последно, докато затварях.

Засмях се заедно с нея. И двете знаехме, че няма да се случи. Ако София можеше да живее на пързалката, щеше да си опъне палатка. Затова реших да я примамя с единственото нещо, което знам, че обича повече от кънките – шоколад.

– Софи, спри се малко и ела и да хапнеш – казах, ровейки в чантата.

Никакъв отговор.

– Софи…

Мълчание.

– София, не се прави, че не ме чуваш, знаеш колко ме дразни това.

Гробна тишина. Реших първо да намеря храната и после да се въртя да я хокам. И тогава го чух. Гръмкото ехо на водата, която се надига над леда, достигна апогея си и пропука точно мястото, където Софи бе пробила пързалката със зъбеца на кънката.

Обърнах се и всеки остатък от смеха ми се стопи за части от секундата. От другата страна на езерото София стоеше неподвижно и ме гледаше уплашено. Ледът продължаваше да се пука и пука със скоростта на светлината, а тя седеше вцепенена по средата. Не можеше да помръдне от ужас.

Затичах се към нея, за да я хвана в момента, в който ледът се разтвори и водата я понесе със себе си. Последното, което се е запечатало в ума ми, е най-жестокият писък, който съм чувала някога.

И след това всичко е бяло като в мъгла.

***

Бил е най-щастливият ден от живота ми, не съм го знаела. Да стана в шест сутринта, да съм спала по-малко от пет часа, да имам чувството, че главата ми ще се срине под тежестта си и да имам неконтролируема нужда за кафе. Да забравя, че трябва да довърша работния проект и после да го полея с кафето. Да забравя, че имам изпит след по-малко от 24 часа, за който нищо не съм пипнала. Да забравя, че не съм платила сметките и трябва да се разкарвам до центъра на града. Да не мога да намеря нищо за закуска и да се опитвам да измисля какво мога да сготвя с няколко филии хляб, кисели краставици, брашно и две мандарини.

И въпреки всичко това, от което изглежда, че денят върви наопаки, да открехна тихо вратата на детската стая, да пристъпя едвам-едвам на пръсти, да седна на ръба на леглото, да целуна нежно София по главата и да я събудя. Няма нищо по-красиво от детската прегръдка. Изпълнена с толкова много любов, щастие и спокойствие. Сякаш държиш един миниатюрен свят в ръцете си. И в този момент, докато прегръщаш една вселена, знаеш, че всичко ще бъде наред.

Неделите са винаги запазени за нас. Майка ни е в града по работа, а ние седим заедно през цялото време, говорим си, гоним се, редим пъзели, а когато дойде зимата, прекарваме целия ден на пързалките. И двете от малки обичаме студа. Както казва мама, хората обичат най-много нещата, в които се припознават.

Именно онази странна неделя станах с още по-странно желание за приключение в сърцето си и с едно заболо се в съзнанието ми притеснение. Сама съм си виновна, че не си следвам интуицията. Човек винаги трябва да вярва на това, което усеща вътре в себе си, защото е единственото, което не може да го излъже.

Винаги ходим на близкото езеро, защото е най-живописната пързалка. Сгушено между двете планини, пада в котловина, която хем заледява водата, хем прави въздуха достатъчно студен, за да ти е хладно, но не прекалено, че да замръзнеш. Казват, че езерото се появило един ден от нищото. Една вечер хората от града си легнали, а на другата сутрин бившия затвор бил погълнат от водата и призраците на осъдените витаели в езерото, завинаги затворени в сладководните бездни. Казват, че бил от затворите, които държали временно каторжници, осъдени за кратко. Повечето от тях били прибрани без доказателства и чакали кратките месеци, които имат да излежават, за да си тръгнат. Влизали невинни и излизали с омраза към системата. Именно условията и времето им вътре ги превръщали в престъпници.

Според легендата това е техният музей на невинността. Според реалността е моят. Понякога в лъжата има най-много истина.

***

Седя на брега на езерото, загледана във въдицата. Оглозгана и съсипана като живота ми. Протягам ръка към нея, за да я хвана, макар и да знам, че няма да мога. Пръстите ми минават безплътни през нея.

Докато се взирам в нея, чувам леки стъпки по леда и се обръщам. Виждам София да крачи предпазливо по леда с една червена роза. Идва тук веднъж в годината, а аз не мога да мръдна. Мога само да седя и да я чакам. Затворена под дъното на езерото, живея за един ден, в който сестра ми ще се появи, ще падне на колене на леда, точно на мястото, на което ме изгуби, ще се разплаче и ще остави червената роза. След няколко седмици ледът ще се пропука, цветето ще заплува бавно и плавно до дъното и ще дойде при мен. Ще падне леко до останалите 17 рози, които пазя и кътам като сърцето си.

Майка ми казваше, че харесвам студа, защото с него толкова много си приличаме. А според мен го обичах, защото бяхме толкова различни. Сега вече няма значение. Със студа сме едно и също. Той ме е сграбчил неизбежно в неговата прегръдка, от която няма да се отърва никога. В крайна сметка това, което обичах най-много, беше онова, което ме погуби. Ирония. От всичко човешко ми остана само малката червена шапка, която сграбчих, когато спасявах София. Тя и до ден днешен винеше себе си, затова че не можа да ми помогне, макар и двете да знаем, че ако историята се повтореше дори и 200 пъти, нещата пак щяха да са същите.

София постоя възможно най-дълго и после тръгна да се изправя бавно и предпазливо. От онази неделя тя не се е връщала на пързалката, не е слагала кънки на краката си, не беше дори мислила за това. Но днес носеше в ръката си онова, от което я беше страх. А ако има нещо, с което сестрите Пелееви са известни, това е да се борят със страховете си.

Отне ѝ 18 рози време, но най-накрая се престраши. Обу кънките и се заизви по леда като малката балерина, която познавах. В главата ми тя остана облечена с любимата си рокля, въртяща се по зъбците на кънките, щастлива, безгрижна и истинска. Годините не я бяха променили. Тя още носеше в себе си огъня, който виждах всеки път, когато се пускаше по леда. Огънят, който така я изгаряше, че разтапяше всичко покрай нея. Слава богу, че го запази. Не можеш да потушиш буря, която не иска да угасне.

Вече се стъмваше и беше време да си ходи. Танцува дълго и нежно, а после се наведе да събуе кънките. По едно време сведе поглед към езерото и се замисли. За онова, което се случи. За онова, което не се случи. За онова, което трябваше да се случи, но вече нямаше как. И за онова, което ще се случи, независимо дали трябва или не.

Езерото и за двете беше нашият музей на невинността. Аз оставих в него себе си, а тя остави детството си. На прага на най-тежките моменти в живота си човек губи всякакви следи от невинност и става изградена личност, прояждана от съмнения, несигурност и чувство за вина. Единственият начин да се спасиш от тях, е да приемеш, че миналото е минало, и да се освободиш от вината, която задържаш в себе си. Колкото и да е трудно.

На София това отне точно 18 рози време. Да се върне във време, от което се беше отказала, за да се чувства отново щастлива. Да бъде отново себе си, такава каквато беше, и такава, каквато искаше да бъде. А колко тъжно е, че някои хора цял живот не се завръщат към себе си.

В тишината на размислите, водата под езерото леко забълбука и се отвори малък процеп през леда. Една малка червена шапцича изплува на повърхността.