Музей на невинността

Бил е най-щастливият миг в живота ми, не съм го знаел

Орхан Памук

Въртеливите движения с кънките винаги оставят бразди от зъбците на остриетата. Доста нежни и елегантни, но пронизващи с мимолетно движение леда, готов да поддаде от досега им. С всяко повторение пукнатината се разширява, докато един последен напън не пропука тънкия сивеещ слой. Големи късове лед пропадат в поглъщащия мрак на смразяващата тъмносиня бездна, следвани от раздиращ крясък. След толкова време удоволствие една секунда може да те спаси или да те погуби. Всичко зависи от това дали ледът е благосклонен към теб или не.

На единственото място до брега, което е останало спасено от поледицата, седи заскрежена кофа с почти изядена от червеите червеноперка. Преди ги ядеше тя, сега те ядат нея. Кръговрат. Точно до кофата е закрепена една измършавяла въдица. Дървеният край е оглозган, металният е целият в следи от удари, а найлоновият конец е започнал лека-полека да се разяжда. Рибарят е оставил всичките си такъми и е побягнал нанякъде, подплашен от глутница вълци или от рева на вече спящите зимен сън мечки. Не е знаел явно, че грохотът на мечката е по-поносим от ехтежа на замръзналото езеро.

Останала съм сама на брега. Увита в най-дебелата си шуба, скрила ръце в дълбоките джобове и вперила поглед в малките вълнички, които вятърът прокрадва по незаледената вода. Дребни, равномерни, отсечени. От време на време въздухът бурно се раздвижва и водата се разбунтува в такт съвсем незначително заради дебелите пластове януарски лед. И въпреки това свистенето достига до дъното и предава шума на страдащия лазур. В кратките мигове, когато вятърът е толкова силен, че дърветата грубо свеждат клони до леда, може да се види как бушуващата вода се надига и го разлюлява. Така бурно се понася, че браздите от зъбците се озаряват от греещото слънце и напомнят на бледолика творба на изкуството. Из тази бездна някъде дълбоко, дълбоко под леда и рибата, дори може би под дъното, лежи моят музей на невинността.

***

– Како, како, ще си играем ли?

София вика от дъното на къщата като подивяла. Винаги ме е радвала жизнеността на малките деца. Хем безгрижна, хем безкрайна. Облякла е една от любимите си рокли и е нахлупила червена зимна шапка, за да изглежда още по-абсурдно. Мама винаги се шегуваше, че напомня на малката червена шапчица.

– Ще измръзнеш така.

– Няма! На мен така си ми харесва.

– Ходи се облечи.

– Аз пък така ще си излизам. На теб, като не ти харесва, не излизай с мене – и ми тръшна вратата пред лицето.

Усмихнах се вяло. До скоро и аз бях същата. Недорасла, инатлива и с характер. И такава си останах. Поне за нея има някаква надежда. За мен отдавна я изгубих. Жените Пелееви сме винаги бурни и непокорни.

След почти час неуспешни опити бях принудена да призная, че ме победи. Излезе, тичайки от вкъщи, понесла във всяка ръка по една кънка, и тананикайки си поредната измислена от нея песен. Аз се опитвах да я настигна, но с нея е все едно куче да гони гепард.

Стигна до пързалката, обу кънките и започна да обикаля с тях съвсем предпазливо, преди да успея дори да нахлузя моите. Въртеше се нежно и грациозно на осморки с леки движения като балерина. Докато нахлузвах втората си кънка, се поспрях и я загледах. Толкова много щастие в едно въртеливо движение. Детският смях ехтеше покрай цялото езеро и раздвижваше гръмко заобикалящата тишина.

Нахлузих набързо втората кънка и се изправих. Запрепускахме по върха на езерото като забързано танцово дуо. Обикаляхме и обикаляхме с часове. По едно време се изморих и я оставих да се върти сама. Тя така или иначе се справяше по-добре от мен. От малка се роди с повече таланти, отколкото някой можеше да си представи и ги развиваше със забележителна скорост. Предполагам е вярно това, което казват за децата. Понякога децата са единствените, които могат да научат възрастните как се живее.

Бях напът да се върна на леда, когато телефонът ми звънна.

– Ало, маме, как сте?

– Добре, пързаляме се със София.

– Сама ли я остави?

– Че ти това чудо можеш ли да го гониш? Изтощи ме за отрицателно време. Сега си почивам малко.

Чува се истински гръмък смях от другата страна. Ако има човек, който знае какво е да отглеждаш две бедствия вкъщи, това е мама.

– Хайде, бягай. И да се приберете по светло – викна за последно, докато затварях.

Засмях се заедно с нея. И двете знаехме, че няма да се случи. Ако София можеше да живее на пързалката, щеше да си опъне палатка. Затова реших да я примамя с единственото нещо, което знам, че обича повече от кънките – шоколад.

– Софи, спри се малко и ела и да хапнеш – казах, ровейки в чантата.

Никакъв отговор.

– Софи…

Мълчание.

– София, не се прави, че не ме чуваш, знаеш колко ме дразни това.

Гробна тишина. Реших първо да намеря храната и после да се въртя да я хокам. И тогава го чух. Гръмкото ехо на водата, която се надига над леда, достигна апогея си и пропука точно мястото, където Софи бе пробила пързалката със зъбеца на кънката.

Обърнах се и всеки остатък от смеха ми се стопи за части от секундата. От другата страна на езерото София стоеше неподвижно и ме гледаше уплашено. Ледът продължаваше да се пука и пука със скоростта на светлината, а тя седеше вцепенена по средата. Не можеше да помръдне от ужас.

Затичах се към нея, за да я хвана в момента, в който ледът се разтвори и водата я понесе със себе си. Последното, което се е запечатало в ума ми, е най-жестокият писък, който съм чувала някога.

И след това всичко е бяло като в мъгла.

***

Бил е най-щастливият ден от живота ми, не съм го знаела. Да стана в шест сутринта, да съм спала по-малко от пет часа, да имам чувството, че главата ми ще се срине под тежестта си и да имам неконтролируема нужда за кафе. Да забравя, че трябва да довърша работния проект и после да го полея с кафето. Да забравя, че имам изпит след по-малко от 24 часа, за който нищо не съм пипнала. Да забравя, че не съм платила сметките и трябва да се разкарвам до центъра на града. Да не мога да намеря нищо за закуска и да се опитвам да измисля какво мога да сготвя с няколко филии хляб, кисели краставици, брашно и две мандарини.

И въпреки всичко това, от което изглежда, че денят върви наопаки, да открехна тихо вратата на детската стая, да пристъпя едвам-едвам на пръсти, да седна на ръба на леглото, да целуна нежно София по главата и да я събудя. Няма нищо по-красиво от детската прегръдка. Изпълнена с толкова много любов, щастие и спокойствие. Сякаш държиш един миниатюрен свят в ръцете си. И в този момент, докато прегръщаш една вселена, знаеш, че всичко ще бъде наред.

Неделите са винаги запазени за нас. Майка ни е в града по работа, а ние седим заедно през цялото време, говорим си, гоним се, редим пъзели, а когато дойде зимата, прекарваме целия ден на пързалките. И двете от малки обичаме студа. Както казва мама, хората обичат най-много нещата, в които се припознават.

Именно онази странна неделя станах с още по-странно желание за приключение в сърцето си и с едно заболо се в съзнанието ми притеснение. Сама съм си виновна, че не си следвам интуицията. Човек винаги трябва да вярва на това, което усеща вътре в себе си, защото е единственото, което не може да го излъже.

Винаги ходим на близкото езеро, защото е най-живописната пързалка. Сгушено между двете планини, пада в котловина, която хем заледява водата, хем прави въздуха достатъчно студен, за да ти е хладно, но не прекалено, че да замръзнеш. Казват, че езерото се появило един ден от нищото. Една вечер хората от града си легнали, а на другата сутрин бившия затвор бил погълнат от водата и призраците на осъдените витаели в езерото, завинаги затворени в сладководните бездни. Казват, че бил от затворите, които държали временно каторжници, осъдени за кратко. Повечето от тях били прибрани без доказателства и чакали кратките месеци, които имат да излежават, за да си тръгнат. Влизали невинни и излизали с омраза към системата. Именно условията и времето им вътре ги превръщали в престъпници.

Според легендата това е техният музей на невинността. Според реалността е моят. Понякога в лъжата има най-много истина.

***

Седя на брега на езерото, загледана във въдицата. Оглозгана и съсипана като живота ми. Протягам ръка към нея, за да я хвана, макар и да знам, че няма да мога. Пръстите ми минават безплътни през нея.

Докато се взирам в нея, чувам леки стъпки по леда и се обръщам. Виждам София да крачи предпазливо по леда с една червена роза. Идва тук веднъж в годината, а аз не мога да мръдна. Мога само да седя и да я чакам. Затворена под дъното на езерото, живея за един ден, в който сестра ми ще се появи, ще падне на колене на леда, точно на мястото, на което ме изгуби, ще се разплаче и ще остави червената роза. След няколко седмици ледът ще се пропука, цветето ще заплува бавно и плавно до дъното и ще дойде при мен. Ще падне леко до останалите 17 рози, които пазя и кътам като сърцето си.

Майка ми казваше, че харесвам студа, защото с него толкова много си приличаме. А според мен го обичах, защото бяхме толкова различни. Сега вече няма значение. Със студа сме едно и също. Той ме е сграбчил неизбежно в неговата прегръдка, от която няма да се отърва никога. В крайна сметка това, което обичах най-много, беше онова, което ме погуби. Ирония. От всичко човешко ми остана само малката червена шапка, която сграбчих, когато спасявах София. Тя и до ден днешен винеше себе си, затова че не можа да ми помогне, макар и двете да знаем, че ако историята се повтореше дори и 200 пъти, нещата пак щяха да са същите.

София постоя възможно най-дълго и после тръгна да се изправя бавно и предпазливо. От онази неделя тя не се е връщала на пързалката, не е слагала кънки на краката си, не беше дори мислила за това. Но днес носеше в ръката си онова, от което я беше страх. А ако има нещо, с което сестрите Пелееви са известни, това е да се борят със страховете си.

Отне ѝ 18 рози време, но най-накрая се престраши. Обу кънките и се заизви по леда като малката балерина, която познавах. В главата ми тя остана облечена с любимата си рокля, въртяща се по зъбците на кънките, щастлива, безгрижна и истинска. Годините не я бяха променили. Тя още носеше в себе си огъня, който виждах всеки път, когато се пускаше по леда. Огънят, който така я изгаряше, че разтапяше всичко покрай нея. Слава богу, че го запази. Не можеш да потушиш буря, която не иска да угасне.

Вече се стъмваше и беше време да си ходи. Танцува дълго и нежно, а после се наведе да събуе кънките. По едно време сведе поглед към езерото и се замисли. За онова, което се случи. За онова, което не се случи. За онова, което трябваше да се случи, но вече нямаше как. И за онова, което ще се случи, независимо дали трябва или не.

Езерото и за двете беше нашият музей на невинността. Аз оставих в него себе си, а тя остави детството си. На прага на най-тежките моменти в живота си човек губи всякакви следи от невинност и става изградена личност, прояждана от съмнения, несигурност и чувство за вина. Единственият начин да се спасиш от тях, е да приемеш, че миналото е минало, и да се освободиш от вината, която задържаш в себе си. Колкото и да е трудно.

На София това отне точно 18 рози време. Да се върне във време, от което се беше отказала, за да се чувства отново щастлива. Да бъде отново себе си, такава каквато беше, и такава, каквато искаше да бъде. А колко тъжно е, че някои хора цял живот не се завръщат към себе си.

В тишината на размислите, водата под езерото леко забълбука и се отвори малък процеп през леда. Една малка червена шапцича изплува на повърхността.