Завръщане в несъществувалото

Исках да те нямам завинаги, а не да те имам за кратко.

Блага Димитрова

Искам да се върна там, където не бях.

Където не бих.

Където ще бъда, когато не съм щяла да съм.

В дъното на една бездънна улица, до светофара на небитието. Като погледна напред, да виждам само надолу. И да ми се причуват отвлечени спомени.

Искам да тръгна по улица „Среща“. Натоварена е по това време, знам. Но пък е тъй красива и нежна, че ми носи безпокоен покой.

Искам да надникна в сладкарница „Радост“ и да открадна парче щастие. И да го награбя с голи гъце. А като свърши, да докопам и едно брауни илюзия, ако успея две – дори по-добре.

Да завия на ъгъла до кино „Убежище“ и да се сгуша в кадър любов. Като мине отреденото време, да изляза с усмивка и с билет с надпис „за теб“.

Да тичам до края, до STOP-a, за да хвана последния влак. Само не помня накъде е баш в този час, дали беше към Лудост, или към Захлас?

Има ли значение всъщност, ако недалеч бие полунощ? Нещо трябва да хвана, че бързам, не мога да остана на релсите до последния гонг.

Наближава. Виждам го, близо е. Качвам се и рисувам редица стени. Бяс ме е хванал, казвам ви, да ги срутя, а после някой пак да ги реди. А когато накрая готови са, да приличат на цветна фавела и да носят дъх на канела.

Римата пътят носи понякога, друг път пък не; но в любовта е така – някога случва се, друг пък изобщо пък не.

Искам да спра точно там, на тези два ъгъла, на авенюто „Безсънни мечти“, и да прогледна със слепи очи. Да се окъпя в светлината от болката и да се измия с мъката от радостта. Да редя в тишината ридания, които напомнят плач на щастливо дете.

Да се разходя в градината оттатък бездънието и да танцувам боса по хиляди спомени с празни ръце. И по две-три импресии паметни с много любов и широки ръце.

Да обиколя по площад „Безразличие“, докато от нозете ми закапят кървави помисли. И се науча да вдишам в транс стъпките, които оставям с безстрастно сърце.

Искам да усетя небето, по което стъпвам. И с всяка стъпка да мисля за теб.

***

Такива неща ми се искат понякога, още преди да се събудя. Още преди да усетя едно отсъствие и две вперени в мен очи. Това ме вълнува преди кафето, преди вялата прегръдка и лежерното „добро утро“.

Преди да си дръпна чантата, да получа дежурната целувка по челото и да изляза с горда стъпка напред. Сякаш светът е мой. Сякаш светът е наш.

Преди да стигна до офиса, да разтворя страниците и да се вглъбя до безсъзнание в тях. До такова мимолетно усещане на безтегловност, че няма и миг след това някой да ме извика по име. Да погледна към часовника и денят да свърши.

Преди да се прибера за същата вяла прегръдка. И още една дежурна целувка.

Преди да си легна отново и пак да сънувам тортата щастие. Само че насън е прясна, а наяве – вкисната.

***

Такива неща ми се искат понякога. След като осъзная, че няма как да се върна назад. След като си спомня, че с тортата щастие вървеше и браунито илюзия на промоция.

След като седна някъде в някой дълбоко скрит ъгъл на някой градски парк и затворя очи. Поемам си въздух и вдишвам. Броя до 10 и издишвам и си казвам, че всичко ще бъде наред. А после отварям очи.

И след като ги отворя, не се случва нищо. И след това е една безцветница.

И след това се връщам там, където не бях. Където не бих. Където никога няма да бъда.

***

Останалото е мълчание.