Да обичаш на инат

– За какво ти е притрябвала? Стара дървена кутия, нищо повече. Безполезна е.

Филип стоеше на прага, облегнал се на входната врата и вперил поглед в Катя. Катя, която едно време, някога отдавна, събираше всяка непотребна вещ, попаднала пред погледа ѝ. Сега беше Катя, която изхвърляше абсолютно всичко ненужно.

Всички пазени стари дрехи, които хващаха прах в скрина.

Всички сувенири от многобройните пътувания зад граница, които с години бе събирала.

Всички плюшени играчки, бижута и писма, които бе получавала от бившите си любовници.

Всички спомени се изгаряха в камината или се озоваваха в големи ненадписани кашони, защото пътуването им приключваше в най-близката кофа за боклук. Отвън, на десетина метра от нея и един прозорец разстояние, за да е сигурна, че няма да си ги прибере, но и за да може да ги наблюдава, когато изчезнат безвъзвратно, пометени от огромния камион.

Не им каза сбогом. Не се натъжи. Просто затвори вратата, сложи край на всякаква сантименталност и зачака да стане 23:00, за да може спомените да си заминат окончателно с камиона за боклук.

Само Филип, единственият останал спомен, който не можеше да изтрие, стоеше на вратата и отказваше да си тръгне.

***

Преди два месеца Катя изчезна.

Безследно.

Близките ѝ изпаднаха в шок и се поболяха от притеснение. Те бяха свикнали с нейното постоянство, с непрекъснатата ѝ примиреност и сдържаност. Тя не рискуваше. Не излизаше извън нормата.

Всяка сутрин ставаше в седем, за да стигне на работа в девет. Всяка вечер се прибираше в осем, за да изпълни домакинските си задължения, да нахрани кучето и да бъде на спокойствие сама със себе си. Всяка нощ в 23:00 чуваше звука на влачещите се покрай камиона кофи за боклук; разбираше, че е станало време за лягане, и заспиваше.

Такава си беше Катя, предвидима във всеки сюжет.

Само дето не беше.

И единствено Филип го знаеше.

Катя бе най-непокорната и дива жена, която бе срещал. Мразеше да я ограничават. Не стоеше дълго на едно място, защото всичко много бързо ѝ омръзваше. За нея всичко бе преходно и временно също както вниманието ѝ. Беше нетърпелива и импулсивна.

Беше фурия.

Но преди всичко беше егоистка.

Мислеше първо за себе си, а ако останеше време и за другите. Катя правеше най-доброто за Катя и за никого другиго освен Катя. Не я интересуваше кого наранява, за да получи желаното, стига тя да не страдаше от действията си. А всъщност най-много страдаше Филип.

Затова преди два месеца, когато той се прибра от работа я повика, последното нещо, което чу от нея, беше едно „довиждане“ преди скока през прозореца върху аварийните стълби. Просто така, изневиделица. Защото Катя така си правеше.

Сигурно затова сега му бе толкова странно да седи с нея в една стая. Да изчезнеш за два месеца и да се върнеш, за да захвърлиш миналото си, не бе нещо, което Филип би направил. Затова не се и изненадваше, че Катя го прави.

Тя беше всичко, което той не посмя да бъде.

Не от страх, от някакво неистово чувство на параноя или фобия, а защото го беше грижа. Болеше го за близките му. За околните. За кучето дори, на което нищо му нямаше, но той бе притеснен ей така по навик.

Но днес го болеше, защото Катя се върна, а с нея се върнаха и всичките спомени, които бе заключил през последните два месеца. Първата им среща, когато случайно се сблъскаха в една венецианска сладкарница. Втората, когато му откраднаха багажа. Третата, когато той я причака след работа и отказа да си тръгне, преди тя да се съгласи да вечеря с него.

Всяка следваща среща, по време на която непрекъснато опознаваха един друг и себе си. И се обикваха. И се влюбваха. Или си мислеха, че се влюбват.

***

Любовта, казват, води до полуда.

През цялото време, през което бяха заедно, Филип си остана все така интровертен и нерешителен. Все така плах в действията си, докато мислите му се рееха някъде из облаците.

Катя не промени нищо в себе си освен навиците си. Намери си стабилна работа, спря да се увлича по приключенията, дори се привърза към домашния им любимец.

Десет години и двамата живееха с идеята, че са се променили, за да угодят на другия. А всъщност си бяха същите и угаждаха на себе си. И усещаха, че краят е близо. Само че на Катя ѝ омръзна да чака деня, в който ще се разделят, взе си багажа и замина.

И колко издържа? Два месеца. До такава степен бе привикнала с рутината, че сивото ежедневие бе започнало да ѝ пасва, макар и да копнееше да е свободна. Имаше нужда да се прибере там, където бе домът ѝ.

Но стихията си остава стихия.

Още щом прекрачи прага, всичко започна да я гложди със скучността си и Катя реши, че е време да сложи ново начало. Извади всички свои вещи и ги прибра в ненадписани кашони.

Но ако тя се върна, защото никога не си беше тръгвала, то Филип бе напуснал, без да си тръгне.

Тя осъзна веднага, че той бе охладнял към нея. Звъня ѝ стотици пъти, обикаля из града и накрая разбра, че Катя няма да се върне. А дори и да се върне, Катя нямаше да е Катя. Преживя я и продължи напред. Страст имаше, но любов нямаше.

Но се обичаха, обичаха се на инат.

***

– И какво ще я правиш сега тази кутия?

23:05. Камионът мина сякаш преди цяла вечност. Катя все още се взираше през прозореца и проследяваше с поглед как спомените ѝ изживяват последните си щастливи мигове. После щяха да бъдат съсипани, смазани, обезобразени.

А през това време Филип стоеше на прага и държеше в ръцете си малката кутия. Катя най-накрая се осмели да го погледне. Той се усмихна и пак се загледа в кутията. Мъничка, ръчно изработена, с издялана роза отгоре ѝ. Отвори я, а от нея се показа пръстен с искрящ диамант.

Пръстен, който си седеше там отдавна, но той така и не се осмели да ѝ даде. Катя онемя при вида му. Нищо не знаеше. Живееше за себе си и направи избор за себе си. Сега Филип правеше същото.

Той пристъпи към нея, прегърна я за последно, целуна я по челото и тръгна към вратата. За момент обаче спря, замисли се, отвори кутията и извади пръстена. Дълго време го гледа. Накрая се върна до масата и го остави да падне върху нея, така че да се чуе ясно звънтящият звук на метала.

Завъртя се и излезе, без да затвори вратата, оставяйки Катя да се взира в искрящия диамант на масата. Филип пое по пътя си, прибра се, легна си и затвори очи.

За пръв път от два месеца спа спокойно.

А Катя седеше сама пред камината, неспособна да затвори очи и да мисли за друго освен за пръстена.

Беше неин ред да обича на инат.