Impresium postmortem

Вчера умрях. Не беше нищо уникално или впечатляващо. Всъщност беше доста обикновен момент. Нелеп и неочакван като всичко обичайно. Едвам излязох от банята, не можах да си намеря чехлите, затътрих се към хола, спънах се, ударих се в масивната дъбова секция, дето уж е сложена да пази, и повече не станах. Толкоз. Ирония.

Знаете ли ги тези слухове, дето се носят, че смъртта била ужасяваща? Че хората живеят в страх от нея? Че не може да ти се случи нищо по-ужасно от това да умреш? Лъжа. Хората масово се раждат умирайки. Новината за приближаваща смърт ги съживява. Идеята за неизлечима болест им дава енергия. Загубата на близък ги води до ново начало… Още ирония.

Мисля си го всичко това, докато смъртта седи до мене. Ама буквално до мене ви казвам. Не е тъмна, мрачна и от нея не те побиват тръпки. Всъщност е плашещо красива – с тъмноруса коса, кафяви очи, яркочервени устни и загатната усмивка. Мисля си го всичко това: как ще липсваш на близките ти, как ще продължат без тебе, как оставаш сам – докато светлите ириси на едно провидение са се вторачили в мене. Боже, колко ирония може да изтърпи един човешки живот!

Стоя и гледам празния си апартамент. Сам съм. Никой не е дошъл да ме потърси или да ме намери. Телефонът не е позвънил цял ден. Едно съобщение не съм получил. Останал съм безутешно и безвъзвратно изоставен… Каквото сам си направиш, никой не може да ти го направи.

Почти на 30 съм. Един ден си тука, друг те няма. Ако си дадеш равносметка за всичко, което си сътворил през живота си, ще осъзнаеш, че си щастлив от повечето перипетии, през които си минал. Но си все така нещастен за шансовете, които си пропуснал.

Защо ли? Защото един глас все седи до тебе, гризе те вътрешно и ти повтаря “ами ако…”

***

Седем години. Седем години са достатъчно време, за да се завърти цяла история, но и достатъчно, за да не ти се случи нищо интересно.

И когато мине толкова много време, спомените обикновено се променят. От ясни стават все по-бледи и по-бледи, докато накрая почти изчезват в пожълтелите снимки на мисловния албум. От спомена остава отпечатъка. От отпечатъка сянката. От сянката чувството.

Животът е, ако не целият, то поне голяма част, импресия от спомени.

Казват, че когато умираш, целият ти живот минава на лента. Виждаш всичко от до. Лъжа. Виждаш само най-дълбоките и ценните импресии. А те обикновено са на пропуснатите шансове.

***

Импресия 1.

На плажа съм. Умирам от студ, защото е 4 сутринта, а аз съм по тениска на бреговата ивица. Стоя като пън и не мърдам вече два часа. Ако се опитам да си раздвижа краката, сигурно ще се свлека на ледения цимент. А причината е проста – Сара.

Не ме е погледнала нито един път досега, но аз не се отказвам. Ще седя и ще мръзна, докато не обърне очи към мене. В нищо друго може да не ми върви, но упоритостта ми е вродена.

Ще стоя колкото трябва. Наистина колкото трябва.

4:15. Не си усещам вече пръстите на ръцете. Мисля, че и рамената ми също се сковават.

4:20. Краката ми са като каменен стълб. Няма начин да ги помръдна.

4:25. Ок. Добре. Ще трябва да направя поне една крачка.

4:26. Паднах. Опитах се да си мръдна краката, не издържах и се строполясах. Докато се опитвам да се изправя, виждам две лица, надвесени над мен, да ме питат дали съм добре. Едното – мъжко. Другото на Сара.

Нищо не помня по-нататък. Само красивите й очи. Една лазурна импресия.

***

Импресия 2.

Майски следобед в “Memento”. Аз пия лате, Сара – мокачино. Една година е минала. Видели сме се около 4-5 пъти. През останалото време тя пътуваше, а аз работех. Нямаше възможност за повече срещи. А честно казано, аз и не исках.

От август до май от привличане се обърна на любов, после на безразличие, а след това на приятелство. За 9 месеца сърцето прескочи толкова бясно от чувство на чувство, че накрая дори аз не знаех вече какво се случва.

С любовта е така уж. Помита те от раз и после ти оставя отпечатък. И да си отиде, импресията остава.

Седнали сме, поемаме по глътка от топлия въздух и от горещото кафе и едвам говорим. Говорим за времето, за пътуванията, за работа. Все за безразлични теми, никога за нищо лично. С времето ми стана ясно, че тя се е усетила. Усетила колко много я обичах и колко бях влюбен. Затова сега седеше и се правеше на ударена. А като се заговаряше за чувства, сменяше темата.

Поседяхме още малко, поговорихме си, платихме и станахме. Така и не разбрах само за сметката ли плащах или за близостта до сините очи. Накъдето и да погледнех, пред мен все се появяваше една синя импресия, която ми напомняше за морето, за лятото и за спокойствието: нейната лазурна импресия.

***

Импресия 3.

Седя на централна гара. Влакът закъснява с 30 минути (честно казано, изумително кратко). Чакам Сара да се прибере, за да мога да я видя за малко. Да ми разкаже как е било в Париж, в Дубай, в Токио, знам ли и аз вече къде. Сигурно пак ще седнем в някое арт кафе в центъра, тя ще пие горещ шоколад, а аз ще се чувствам неловко.

Влакът дойде, само че тя не слезе. Търсих я, търсих я, никаква я няма. Звъннах, ама няма отговор. Много странно. Реших да почакам да дойде другият влак, току-виж се е качила в него. Както тръгваше този, ми се стори, че я видях заспала в едно купе. Хванаха ме лудите и тръгнах да търча по перона след влака…че кой нормален търчи след влака?

Както си тичах, без да искам, се спънах в едно момиче. Тъмноруса, с кафяви очи и една такава потайна усмивка. Извиних се, тя ме заговори и в крайна сметка я изпратих до тях. Не видях Сара, но срещнах Катя. Катя с енергичните мисли, неземните идеи и непримиримия дух. От жена – дете и дявол. В началото ми домъчня, ама като помислих по-добре, слава богу, че Сара не дойде. Иначе нямаше да срещна Катя.

Човек като печели, не знае колко губи.

***

Импресия 4.

С Катя се събрахме. Все по-често оставаше у нас и вече имах чувството, че живеем заедно. Казах си защо пък не, може да е за добо.

Заживяхме заедно. Сутрин се събуждах от аромата на горещо кафе и от вкуса на ягодова целувка. Отивах на работа с желание. От време на време ме ловяха лудите и почвах да се смея без причина. Колегите непрекъснато се шегуваха с мене.

След време започнах да се замислям за бъдещето. Заговорихме за деца, за брак. Само че всеки път, когато споменавахме темата, аз хем се радвах, хем нещо ме дърпаше. В съзнанието ми не спираше да изплува онази лазурна импресия.

***

Импресия 5.

Колко да са минали…две години…три. Разхождаме се с Катя по “Витошка” и минаваме покрай “Memento”. Изведнъж се сещам за Сара и ми домъчнява. Не съм я виждал от няколко месеца. След като не се засякохме на гарата, ми звънна, излязохме няколко пъти.

Единият път ми се стори, че има да ми казва нещо. Изглеждаше притеснена и сериозна, но на мен не ми се слушаше. Бях прекалено ентусиазиран за това, че съм се събрал с Катя и реших веднъж да пренебрегна настренията й. Като и разказах, ми се стори, че й се доплака, но реших, че съм си въобразил. Затова бързо забравих за тази среща.

Но днес, докато минавахме покрай кафето, видях един некролог. А на него снимка на Сара. Прималя ми като първата сутрин на плажа. Не можех да дишам, изпаднах в паника. И после нищо не помня. Само една лазурно синя импресия пред очите ми.

***

Импресия 6.

Звънях като луд на всички от компанията. Оказа се, че некрлогът не лъже. Преди няколко месеца и открили рак на кожата, нелечим стадий, с разсейки. Отказала химиотерапията, нямало смисъл. Преди 40 дена Сара се прибрала вкъщи и се нагълтала с хапчета. Линейката закъсняла с час. Погребението било скромно,били няколко човека. Ама ми оставила нещо в завещанието, затова да мина през нейния апартамент.

Минах. Така или иначе нямаше какво да правя. След новината с Катя се изпокарахме. Тя си събра багаж и си замина. За последната седмица изпих повече алкохол, отколкото през целия си живот. Даже пропуших. И аз не знам какво точно. Каквото хванех първо в магазина. Не за друго, просто имах нуждата за кратко да се съсипя.

Привечер пристигнах в апартамента на Сара и заварих майка й. Още седеше цялата в черно, но се усмихваше леко. Сякаш знаеше, че и това ще мине. Подаде ми една кутия и ми каза, че това било за мене.

Реших да не я отварям там, затова си хванах едно такси и се прибрах вкъщи. Седнах на един стол в хола и я отворих. Вътре имаше стотици снимки. На мене и Сара на морето, по кафетата, у нас, у тях, на събирания, на гарата, сники, които ми е пращала от чужбина, пощенски картички. Най-отдолу имаше писмо. Отворих го и го зачетох:

***

Импресия 7.

“Не знам защо го пиша, кат поначало не трябва. Но имам нужда да го кажа някъде, да си излея всичко на един лист хартия, за да ми олекне. Имам нужда един път в живота си да си пренебрегна егото и да бъда уязвима. Не заради тебе, а заради мене си. Защото в живота си всеки е слаб понякога.

Аз съм влюбена в тебе. Ето, видя ли, не беше толкова трудно да се каже, когато си преглътнеш гордостта. Само дето ти така и не го направи. За седем години нито една дума не ми обели по този повод, въпреки че знаеше. Въпреки че аз знаех. И двамата мълчахме и виж ни къде сме сега…

Аз реших да ти кажа и ти ме прекъсна. Защо ме прекъсна? За да ми се похвалиш с Катя. И как така Катя, а не аз? Какво толкова видя в Катя, че на нея имаше смелостта да й кажеш как се чувстваш, а на мене не?

Аз ще ти кажа какво. Тя беше мила с тебе, гледаше те като писано яйце. Когато трябваше, се съгласяваше с тебе; когато не трябваше, пак не ти противоречеше. Не защото не можеше, а защото искаше да те запази, а за да те запази, променяше себе си. Слагаше маска.

Не ти трябва маска във връзка. Никой не иска пошлост и фалш, но никой не би отказал една перфектна твоя версия. Затова се преструваш, че нямаш недостатъци. Затова угаждаш, затова си като пластелин.

Но аз не мога така. Аз съм си аз с всичките кусури и ти най-добе го знаеш. Нито веднъж не съм се преструвала, не съм те излъгала, не съм ти давала напразни надежди. Казах ти всичко в очите и ти пак не го разбра. Защото чу и видя онова, което искаше, а не това, което се случваше.

Оставям ти снимките, за да може, ако решиш, да им дадеш втори шанс. Да ги огледаш по-внимателно. Мене няма да ме има тогава, но се надявам, че като ги погледнеш по-отблизо ще си спомниш. И ще разбереш.

Аз те обичах. Ти ме обичаше. Но това никога не е достатъчно. Времето си каза последната дума.”

***

Едвам излязох от банята, не можах да си намеря чехлите, затътрих се към хола, спънах се, ударих се в масивната дъбова секция, дето уж е сложена да пази, и повече не станах. Толкоз. Мъртвец на 30.

А най-голямата ирония? Всичките ми импресии са свързани с онези лазурни очи, дето не мога и не мога да ги забавя. Дето седем години подред колкото пъти си легнех сам, толкова пъти ги виждах. Колкото пъти ме жегваше сърцето, все беше заради тия сини очи.

Един живот понякога не стига, но е по-добре да го живееш, докато можеш, и то така, както ти искаш, за да не си останеш накрая с импресиите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: