Декември съм. И зъзна пред вратата.
Две сенки чужди спомени рисуват.
След мрака са останали листата,
последен снежен валс да изтанцуват.
Притихвам. Чувам магистралите,
а аз далече пиша своя приказка.
По клоните заграчват гарвани.
Те вече са приели мойта истина:
Декември съм. А вън е още есен.
Цветът във всеки ъгъл се шарее.
Но лед ще стори път на мойта песен.
Лъч в зимен мрак ще забледнее.
Декември съм. Бездушна и студена.
След малко моят вихър ще удари…
Сега решавам сенчеста дилема,
листо със спомен сенки да запали.
Декември мина. Клонът бриз отсече.
Елата бавно-плавно цвят загуби.
И тоз покой, що месец бивш посече
завърна се със своите заблуди.
Декември мина. Нека ми напомня,
че в лед сърце от мраз е по-жестоко.
Декември мина. Все ще ми припомня:
не кълне в теб любов от его по-дълбоко.