Декември съм

Декември съм. И зъзна пред вратата.
Две сенки чужди спомени рисуват.
След мрака са останали листата,
последен снежен валс да изтанцуват.

Притихвам. Чувам магистралите,
а аз далече пиша своя приказка.
По клоните заграчват гарвани.
Те вече са приели мойта истина:

Декември съм. А вън е още есен.
Цветът във всеки ъгъл се шарее.
Но лед ще стори път на мойта песен.
Лъч в зимен мрак ще забледнее.

Декември съм. Бездушна и студена.
След малко моят вихър ще удари…
Сега решавам сенчеста дилема,
листо със спомен сенки да запали. 

Декември мина. Клонът бриз отсече.

Елата бавно-плавно цвят загуби.

И тоз покой, що месец бивш посече

завърна се със своите заблуди.

Декември мина. Нека ми напомня,

че в лед сърце от мраз е по-жестоко.

Декември мина. Все ще ми припомня:

не кълне в теб любов от его по-дълбоко.