Понякога сънувам, че гледам морето. На границата между брега и вълните, които се удрят безмилостно в песъчинките и ги извайват по свое усмотрение. Правят ги по-фини. По-меки. По-гладки. Моделират ги и те се разтапят като глина в ръцете им. Водата се спуска капка по капка. Преминава през гънките, докато се пропие във всяка клетка. Капките се просмукват без граници, докато създадат една нирвана на изглаждането. Докато песъчинките не станат почти прозрачни и не се слеят с водата.
Тази пясъчна коприна е един оазис на нежността, в който се изгубвам, докато се спуска по пръстите ми. По ръцете ми. По гърдите ми. По цялото ми тяло. Докато я усетя под кожата си, под себе си, в себе си.
Също както усещам теб. Плъзгаш се по тялото ми като златна коприна. Фина. Гладка. Докосваш ме леко, едва-едва, сякаш ти си вълната, която нежно се спуска по пясъка. С всеки допир ме извайваш, докато накрая се превърна в парче глина в ръцете ти. Всяка твоя ласка е някъде по тялото ми. Навсякъде по тялото ми.
И около него. Поглеждаш с прикрита усмивка, готова да ме залееш изцяло и да оформиш своя пясъчен замък. Косата ти е като водопад от лято, който се спуска по двама ни и ни преплита. Кожата ти е с вкуса на соления август. Устните ти носят стон на морски залези, а очите ти са пълни с изкуство. Помиташ ме вълна след вълна, а името ти се откъсва от устата ми като молба. Като мечта. Като молитва.
Гледам в огледало теб и виждам себе си. Гледам те с премрежени очи и усещам мириса на морето. И свободата.
Само аз и ти в един океан от безкрайност.
Of Eve and Angeline 